— Не знам.
— Защо Ренсъм се самоуби?
— Може би от мъка по смъртта на Круз. А може и да не е било самоубийство. Знам, че няма доказателства, само хипотетично.
— А убийствата у Круз? Както вече каза, Расмусен не прилича на масов убиец.
— Единствената причина, поради която обсъждаме Расмусен е, че той е говорил какви ужасни неща е вършил по времето около убийствата у Круз.
— Не е точно така. Онзи боклук имаше досие, убил е собствения си баща. Харесаха ми всичките тези психоистории, които сервира — за това, че отново убивал баща си.
— Нека да парафразирам един експерт: „Това не е доказателство, братле“. При така създадената биография на Расмусен, ужасни неща би могло да означава какво ли не.
— Шибан геврек — рече той. — Въртим се в кръг.
— Има някой, който би могъл да ни изясни нещата.
— Видал?
— Жив и здрав в Ел Сегундо.
— Правилно. Нека просто да влезем с валсова стъпка в офиса му и да съобщим на слугата на асистента на неговата секретарка, че искаме аудиенция при великия бос — приятелско разговорче за изоставянето на едно дете, рекет, наследнически права, масово убийство.
Вдигнах ръце и тръгнах да си взема бира.
— Не ставай кисел — извика той след мен. — Просто се мъча да следвам логиката на нещата.
— Знам, знам. Но е отвратително.
— Кое — начинът, по който умря, или нещата, които вършеше, докато беше жива?
— И двете, сержант Фройд.
— Още нещо. Снимката на близначките — колко годишни бяха момиченцата там?
— Около три.
— Значи не са могли да бъдат разделени още при раждането, Алекс. Което показва, че или и двете са били отглеждани от някой друг, или и двете са били дадени на Ренсъм. Е, какво, по дяволите, се е случило със сестрата?
— Хелън Лайдекър въобще не спомена за друго момиченце, живяло в Уилоу Глен.
— Ти попита ли я?
— Не.
— Не й ли каза за снимката?
— Не. Тя изглеждаше…
— Честна?
— Не. Просто не успях.
Не каза нищо.
— Добре де — пошегувах се аз. — Прати ме в началния курс по водене на разпити.
— Стегни се. Просто се мъча да добия ясна представа.
— Ако успееш, сподели я с мен. По дяволите, Майло, а може би идиотската снимка въобще не е на Шарън и сестра й. Вече не знам кое, по дяволите, е истинско.
Остави ме да се успокоя и каза:
— Преди да започнеш да се самопрезираш, Алекс, защо не вземеш да се обадиш на тази дама Лайдекър? Питай я за снимката и ако получиш съмнителна реакция, това ще ти докаже, че тя не е била толкова искрена. Което би могло да означава допълнителни потайности — например че една от близначките е била ранена при съмнителни обстоятелства и тя се мъчи да предпази някого.
— Кого? Ренсъм ли? Не ги виждам като мъчители на деца.
— Не мъчители — небрежни хора. Самият ти каза, че те не стават за родители, едва са успели да се оправят и с едно дете. За две и дума не е можело да става. Ами ако в погрешния момент са гледали на другата страна и едно от децата е пострадало при нещастен случай?
— Като например удавяне?
— Да.
Зави ми се свят. Бях изтощен от предишната нощ, все още бях и без това замаян…
Майло се напред и ме потупа по рамото.
— Не се терзай. Дори и да не го представим пред съда, винаги можем да го продадем на киното. Само покажи пътя на Дики Кеш и работата е готова.
— Обади се на моя агент — отвърнах му аз.
— Кажи на твойте хора да се обадят на мойте хора, а ние с теб да си похапнем кифлички.
Насила се усмихнах.
— Успя ли да провериш регистъра на Порт Уолас?
— Не още. Ако не бъркаш, че Лание си е отишла у дома да роди, родният град е идеалното място — ако приемем, че тя никога не е чела Томас Уулф. Какво ще кажеш ти да се обадиш там и да видиш какво ще излезе? Започни с Търговската палата и открий имената на всички болници, работили през 53-та. Ако имаш късмет и те все още пазят тефтерите, малка лъжа би свършила работата — кажи им, че си някакъв чиновник. Ще направят всичко, само за да се отърват от теб. Ако нищо не излезе, опитай с регистъра на окръга.
— Обади се на Хелън, обади се в Порт Уолас. Още някакви нареждания, сър?
— Хей, ти пожела да се правиш на хрътка, развий вкус към еднообразието.
— А към безопасното?
Начумери се.