Имаше още двама души, задълбочили се в сериозните си проучвания. Жена в басмена рокля, разглеждаща под лупа старинна карта и дебел мъж със син блейзър, сиви обувки и широка вратовръзка, който разтрояваше вниманието си между някакви писания на американския натуралист Одъбън и лаптопа си.
В сравнение с тях моите материали за четене бяха безинтересни. Купчина книжлета, подвързани със синя подвързия. Томчета от Обществения регистър на Лос Анджелис. Тънка хартия и дребен шрифт. Спретнато подредени по азбучен ред указатели на клубовете в окръга, благотворителни вечери, генеалогични общества, но най-вече списък на видните люде с адреси, телефони, родословно дърво.
Достатъчно бързо открих каквото ми бе необходимо, записах си имената, правех връзки, докато истината, или нещо дяволски близко до нея, не започна да се оформя.
Все по-близко и по-близко. Но все още теоретично.
Излязох от помещението, намерих телефон. Никой не отговаряше у Хелън Лайдекър. Но заспал мъжки глас се обади от Порт Уолас, Тексас.
— Фирма „Брадъртън“.
— Това не е ли пощата?
— Поща, инструменти и стръв, мариновани яйца, студена бира. Кажете на какво играете, ние сме играта.
— На телефона е г-н Бакстър, щат Калифорния, нотариат, поделение Лос Анджелис.
— Ел Ей? Как е ситуацията със земетресенията?
— Колеблива.
Насечен смях.
— С какво мога да ви бъда полезен, Калифорния?
— Получихме документи от един човек за постъпване на определена държавна работа — пост, който изисква пълна проверка на миналото и произхода, включително доказване на гражданството и документи за раждане. Лицето, което проучваме, е загубило свидетелството си за раждане, но твърди, че е родено в Порт Уолас.
— Проучване на произхода, така ли? Звучи някак… потайно.
— Извинете, господин Брадъртън…
— Дийб. Лайл Дийб. Брадъртън умря. Стовари ми този дерт, в замяна на задължение от покер три месеца преди да се пренесе в отвъдното. Направи си последна шега.
— Нямам възможност да ви дам повече подробности по въпроса, господин Дийб.
— Няма проблеми, ще се радвам да помогна на колега, но не мога, защото тук в Порт Уолас нямаме удостоверения за раждане. То освен риболовни лодки, черни мухи и потни гърбове, май друго нямаме. А, играем си и на залавяне на емигранти по реката. Архивите са в Сан Антонио — най-добре проверете там.
— Ами болници имате ли?
— Само една, Кал. Това да не ви е Хюстън. Спретнато градче, управлявано от баптистки природолечители, даже не съм сигурен дали са законни. Обслужват най-вече мексиканци.
— Те бяха ли там през петдесет и трета?
— Да.
— Е, тогава първо там ще опитам. Да имате някакъв техен номер?
— Разбира се. — Съобщи ми го и каза: — Личността, която проучвате, е роден тук, така ли? Ние сме като едно малко семейство. Как се казва тази личност?
— Фамилното име е Джонсън. Собственото име на майката е Юлайлий. А може и да се е представила като Линда Лание.
Той се разсмя.
— Юла Джонсън? Родила през 1953-та? Това си е шега, момчета, да се правите на много потайни и всичко останало. А то си е обществена тайна. По дяволите, въобще не се нуждаете от официално съобщение точно за тази — та тя е най-известната.
— Как така?
Засмя се отново и ми обясни:
— Единственият въпрос е за коя личност става дума.
— Не знам — отговорих и затворих телефона. Но знаех къде бих могъл да разбера.
29
Същата каменна стена, обвита с лози, същият аромат на мента, същата дълга, сенчеста алея покрай дървената табелка. Паркирах пред портала и използвах домофона отстрани на входа, за да се свържа с къщата. Отговор не получих. Опитах отново. Отговори мъжки глас с акцент.
— Домът на Блелък.
— Госпожа Блелък, моля.
— За кого да предам?
— Доктор Алекс Делауер.
Пауза.
— Тя очаква ли ви?
— Не, но би желала да се срещне с мен, Рами.
— Съжалявам, сър, но тя не…
— Съобщете й, че се отнася до подвизите на маркиза Ди Орано.
Тишина.
— Искаш ли да ти го кажа буква по буква, Рами?
Отговор не последва.
— Рами, слушаш ли ме?
— Да, сър.
— Разбира се, бих могъл да разговарям с пресата, вместо да я безпокоя. Те винаги проявяват човешко любопитство към този вид истории. Особено, когато могат да се изгаврят с някого.