— Сигурна съм, че нямам представа за какво говорите.
— Тогава защо се съгласихте да ме приемете?
— По-малката от двете злини. Споменахте дъщеря ми, отправихте вулгарни заплахи, че ще се обърнете към пресата. Хора с нашето положение са обект на постоянен тормоз. Редно би било да знаем какъв вид безпочвени слухове се разпространяват.
— Безпочвени ли?
— И вулгарни.
Облегнах се, сложих крак върху крак и отпих една глътка.
— Трябва да ви е било много трудно. Да потулвате истината през цялото това време. В Палм Бийч. В Рим. Тук.
Устните й оформиха буквата „О“. Започна да казва нещо, поклати глава, дари ме с още едно махване с ръка и поглед, който говореше, че бях ненужна вещ, която прислугата е пропуснала да измете.
— Психолози. Пазители на тайни. — Меден смях. — Колко искате, докторе?
— Парите ви не ме интересуват.
Още по-висок смях.
— О, всеки се интересува от моите пари. Приличам на торба кръв, в която са се впили кръвопийци. Единственият въпрос е, колко кръв получава всеки от тях.
— Трудно ми е да си представя Шърлий и Джаспър като кръвопийци. Въпреки че мога да разбера как с течение на времето вие сте изопачили нещата и се виждате като жертва.
Станах и започнах да изучавам едно от растенията. Сиво-зелени листа на райе. Розови цветчета. Докоснах повърхността им. Копринена. Каквито бяха всички растения там.
— Всъщност те двамата се справят отлично, като се има предвид състоянието им. Много по-добре, отколкото вие някога сте очаквали. Колко време си представяхте, че ще могат да преживеят там, в калта?
Тя не отговори.
— Пари в брой, изпратени в плик на хора, които дори не знаят как да развалят една банкнота. Кално парцелче, две барачки и „да се надяваме на най-доброто“? Много благородно. Както и другият подарък, получен от вас. Макар по онова време да не сте го разглеждали като дар. А повече като ненужна вещ. Като старите дрехи на благотворителните ви вечеринки.
Беше се вторачила в краката си, поклати усилено треперещата си китка, която трябваше да задържи с другата ръка.
— Кой, по дяволите, сте вие? И какво желаете?
— Стар приятел съм на Шарън Ренсъм. Известна също като Джуъл Рей Джонсън. Шарън Джийн Блелък. Зависи от избора.
Тя потъна назад.
— О, господи!
— Близък приятел. Достатъчно близък, за да се безпокоя за нея, за да искам да разбера защо и как.
Главата й увисна.
— Това не можеше да се случи. Пак се започва.
— Не се започва нищо. Аз не съм Круз. Не съм заинтересован да се възползвам от проблемите ви, госпожо Блелък. Единственото, което искам, е цялата истина. От самото начало.
Разклащане на блестящата коса.
— Не. Аз… Невъзможно е… грешите.
Изправих се, хванах гарафата и напълних чашата й.
— Ще започна аз, а вие ще запълвате празните места.
— Моля ви — погледна на горе, само една бледа, стара жена. — Моля ви. Всичко свърши. Край. Очевидно знаете достатъчно, за да ви е ясно колко изстрадах.
— Патентът за страданието не е бил само ваш. И Круз е страдал…
— О, пощадете ме! Някои хора жънат онова, което са посели!
Спазъм от ненавист премина през лицето й, после се успокои, променяйки го, съсипвайки го, като някаква пареза на духа.
— Ами Лурдес Ескобар, госпожо Блелък? Тя какво бе посяла?
— Името не ми е известно.
— Не очаквах да го знаете. Тя бе прислужничката на Круз. На двайсет и две години. Просто се е случила на неподходящо място в неподходящ момент.
— Това е отвратително. Нямам нищо общо с ничия смърт.
— Вие сте задействали механизма. Опитвайки се да се справите със своя дребен проблем. Сега той вече е разрешен. Но чак след трийсет години.
— Спрете! — Тя дишаше с усилие, с ръце притиснати върху гръдния кош.
Напипах пулса върху копринената й китка. Тя подиша театрално още известно време, видя, че номерът не минава и постепенно утихна, като жарава пред угасване.
— Нямате право. Не съм достатъчно здрава.
— Истината — настоях аз.
— Истината! Истината, а после какво?
— После нищо. После си тръгвам.
— О, да. Разбира се, като вашия учител… С празни джобове. И всякакви сладки приказчици.
Приближих се до нея, погледнах я право в очите.