— Никой не ме е обучавал. Нито Круз, нито пък някой друг. А сега да ви разкажа една басня. Имало едно време една млада жена, богата и красива — истинска принцеса. И както става с принцесите от приказките, тя притежавала всичко, с изключение на онова, което най-силно желаела.
Още едно дълго, направено с усилие примигване. Когато отвори очи, нещо в тях бе умряло. Вече се нуждаеше от двете си ръце, за да поднесе чашата с питието към устните си, а после я остави празна на масичката. Ново напълване. До дъно.
— Принцесата все се молела, но нищо не помагало. Накрая един ден молбите й се сбъднали. Станало вълшебство. Но нещата не потръгнали точно както тя си мечтаела. Не можела да се справя с късмета си. Трябвало да извърши някои промени.
— Всичко ви е казал, чудовище… Той ми бе обещал… Да потъне в ада!
Тръснах глава.
— Никой нищо не ми е казвал. Информацията просто чакаше някой да я прочете. В некролога на съпруга ви през петдесет и трета не се споменава за деца. Нито пък в „Синята книга“. Това става едва през следващата година. Две нови имена: Шарън Джийн и Шери Мари.
Ръцете пак се върнаха към гръдния кош.
— О, боже мой!
— Сигурно е било мъчително за мъж като него да няма наследници.
— Него! Мъжът си е мъж, но цялото му семе беше чиста водичка! — Тя пое дълбока глътка мартини. — Това не му пречеше да обвинява мен.
— Защо не си осиновихте?
— Хенри не щеше и да чуе за това! „Трябва да е от кръвта на Блелък, момичето ми!“ Нищо не можеше да се направи!
— Смъртта му създаде удобна възможност. Брат ви Били я видя и прецени момента. Когато се появи след няколко месеца и ви съобщи какво има за вас, вие помислихте, че мечтите ви са се сбъднали. Съвпадението във времето бе отлично. Нека всички да си мислят, че старият Хенри накрая е свършил работата — в критическата възраст. Оставил ви е в наследство не едно, ами две красиви бебенца от женски пол.
— Те бяха красиви. Съвсем мънички, но вече красиви. Моите малки момиченца.
— Променихте имената им.
— Прекрасни нови имена. За новия живот.
— Брат ви къде каза, че ги е намерил?
— Не ми обясни. Просто каза, че майка им била в затруднение и повече не можела да се грижи за тях.
Затруднение. Най-голямото.
— Вие не проявихте ли любопитство?
— Съвсем не. Били каза, че колкото по-малко знам, колкото по-малко знаем всички, толкова по-добре. Така че, когато пораснеха и започнеха да задават въпроси, щях да мога съвсем искрено да им кажа, че не знам нищо. Знам, че не сте съгласен, докторе. Вие психолозите си пеете песента за откритите отношения — всеки да тормози всичко и всички. Не виждам обществото да е станало по-добро от вашата гадна намеса.
Тя отново изпразни чашата си. Бях готов с гарафата.
Щом привърши по-голямата част от новата порция, аз казах:
— Кога започнаха да се влошават нещата?
— Да стават лоши ли?
— Между момиченцата.
Тя затвори очи, облегна се на възглавницата.
— В началото всичко беше прекрасно — точно като в сбъдната мечта. Бяха като две статуйки, толкова прекрасни. Страхотни сини очи, черна коса, розови бузки — чифт захарни куклички. Накарах шивачката ми да им ушие дузини еднакви дрешки: костюмчета и шапчици, блузки и ботушки — краченцата им бяха толкова малки, че обувките бяха като напръстник. Предприех екскурзия до Европа, за да напазарувам. Донесох им най-прекрасните играчки. Пълна колекция от истински порцеланови куклички, ръчно изработени тапети за стена, чифт изключителни люлчици, стил „Луи XIV“. Спалнята им винаги миришеше прекрасно, с прясно набрани цветя и покривчици, които сама бях изработила.
Тя наклони ръката си и чашата започна да се излива. Ручейче от коктейла потече настрани и напръска каменния под. Тя не мръдна.
Намесих се в бляна й.
— Кога започнаха неприятностите, госпожо Блелък?
— Не ме предизвиквайте, млади човече.
— Те на колко годинки бяха, когато конфликтът стана очевиден?
— Рано… Не помня точно.
Гледах я и чаках.
— О! — Тя ми се закани с ръка. — Толкова отдавна беше! Как може да очаквате, че ще помня? На седем или осем месеца — не знам! Тъкмо бяха започнали да пълзят и да пипат всичко — колко са големи такива бебета?
— Обикновено седем-осем месеца. Разкажете ми за това.
— Какво има за разказване? Приличаха си като две капки вода, но бяха толкова различни, конфликтът бе неминуем.