— Взел съм решение, но звучи толкова глупаво и надуто. Ракът е ограничен. По ирония на съдбата терапията включва облъчване. Не че лечението оказа някакво влияние върху останалите.
Той оправи яката си. Потупа адамовата ябълка.
— Ами Белдинг? Той облъчен ли бе?
Усмихна и поклати глава.
— Леланд бе предпазен. Както винаги.
Все така усмихнат, той отвори едно чекмедже в бюрото, извади някакъв спрей и пръсна в гърлото си. Пое дълбоко въздух, наклони стола и се усмихна широко.
— Какво искахте да обсъдим?
— Неща, които изглежда ви интересуват. Ще задоволя любопитството ви, при условие че престанете да се ровите. Знам, че намеренията ви са почтени, но не си давате сметка колко разрушителни биха могли да станат.
— Не виждам как бих могъл да добавя нещо към унищожението, което вече е станало.
— Доктор Делауер, искам да напусна този свят със съзнанието, че съм сторил всичко за доброто на определени личности.
— Като сестра ви ли? Това, което вече сторихте, не е ли достатъчно?
— Не, грешите — но вие сте видели само част от картината.
— А ще ми я покажете ли цялата?
— Да. — Кашляне. — Но трябва да обещаете, че ще престанете да се ровите, ще оставите нещата в покой.
— Защо да се преструваме, че имам избор? Ако не ви дам онова, което желаете, винаги бихте могли да ме унищожите. Както направихте със Сийман Крос, Юлайлий и Кейбъл Джонсън, Доналд Нюрат, семейство Круз.
Той бе удивен.
— И вие вярвате, че аз съм унищожил всички тези хора?
— Вие или „Магна“ — какво значение има?
— А, значи корпоративна Америка като превъплъщение на Сатаната.
— Конкретно тази корпорация.
Смехът му бе немощен и задъхан.
— Докторе, дори да имах интерес да ви… унищожа, не бих го направил. Вие притежавате определена… аура на благоприличие.
— О, така ли?
— О, да. Някой ви обича. Красив и мил човек, скъп и за двама ни.
Не достатъчно скъп, за да се спре пред унищожаване на личността й.
— Видях този човек да разговаря с вас на партито. Тя искаше нещо от вас. Какво?
Бледите очи се затвориха. Притисна с пръсти слепоочията си.
Аз допълних:
— От Холмби Хилс до Уилоу Глен. Петстотин долара месечно в плик без обратен адрес. Не ми звучи да ви е била чак толкова скъпа.
Той отвори очи.
— Петстотин? Така ли ви каза Хелън? — Отново хрипкав смях; плъзна стола си назад, сложи крака върху бюрото. Носеше черен клин от рипсена коприна и три четвърти чорапи от агнешка вълна — шотландско каре. Подметките на обувките бяха лъснати, сякаш никога не бяха докосвали земята.
— Е, добре — каза той. — Стига празни приказки. Кажете ми, какво си мислите, че знаете — ще се опитам да поправя грешките.
— Което означава, че ще се опитате да разберете до каква степен бих могъл да ви навредя, за да вземете съответните мерки.
— Разбирам, докторе, защо го възприемате по този начин. Но всъщност ще ви дам цялостната картина, така че да не ви се налага да причинявате неприятности.
Мълчание.
— Ако предложението ми не ви устройва, ще наредя да ви върнат обратно.
— Какви са шансовете ми да пристигна жив?
— Стопроцентови. Ако няма божия намеса.
— Или ако „Магна Корпорейшън“ не се направи на господ.
Той се засмя.
— Ще се постарая да го запомня. Е, докторе, какво става? Изборът е ваш.
Бях оставен на неговото благоволение.
— Е, добре. Започвайте, господин Видал.
— Отлично. Да го направим като джентълмени по време на вечеря. — Той натисна копче в предната част на бюрото. Оръжейната витрина се завъртя и откри проход с размерите на врата за килер. Озовахме се в продълговат покрит вътрешен двор. Подът бе облицован с теракота. Буйна растителност с дебели стволове, засадена в глазирани кашпи бе обвила вейки около колоните, които поддържаха покрива. Огромна кръгла маса бе покрита със светлосиня дамаска и бе сервирана за двама: керамични чинии, стоманеносиви прибори, кристални чаши със столчета, фруктиера. Той предварително е бил сигурен какъв ще бъде моят „избор“.
Незабелязано се появи сервитьор мексиканец, който поднесе стола ми. Минах покрай него, пресякох двора и излязох на чист въздух. Положението на слънцето подсказваше, че настъпва мрак, но жегата бе като по пладне.
Пристъпих назад, за да мога да обхвана цялата сграда: дълга, ниска, едноетажна, стените имитираха кирпич, прозорците бяха обрамчени със същото сиво-кафяво дърво, като колоните. Алеи, застлани с плочи, прорязваха обширна поляна, оградена с жълта гардения. Извън тревата имаше само напукана кал и празна кошара за коне. След кошарата още прах — с километри, монотонност с цвят на бисквити, прекъсвана спорадично от шубраци алое и ниски дръвчета, оцветена от няколко сенки на ясенови дървета.