Върнах се към източника на сенките: гранитни планини. Магически, с тъмна повърхност и остри като нож, устремили се към сапфиреното небе. Планини като от цветна картичка, вероятно са се сторили перфектни за фон на фотографа.
Взорът ми се люшна по-надолу към определено място в ливадата, търсейки дървена градинска пейка. Нищо. Но споменът ми все пак успя да разположи някак си една скамейка.
Подходяща за снимка.
Две момиченца в каубойски костюмчета, които ядат сладолед.
Погледнах назад към Видал. Той вече бе седнал, нагласяваше салфетката и даваше нареждане на сервитьора, докато се пълнеше чашата му с вино.
Сервитьорът се засмя, напълни моята чаша и напусна.
Бившият Били Сводника бе подпрял ръка на моя стол.
Хвърлих поглед към планината. Сега видях само камък и пясъци. Играта на светлина и сянката на мъртвата повърхност.
Всички спомени са унищожени.
По заповед на Видал.
Върнах се на терасата.
31
Той ядеше настървено — кобра с безукорни маниери. Нахвърляше се върху храната, режеше я на малки хапки, смилаше я на пюре и чак тогава я поглъщаше. Сервитьорът, използвайки хаванче и чукало от необработен камък, бе спретнал трапеза, на която доминираше пюре от авокадо. Салата от див, пресен и маринован лук. Домашно приготвени пшеничени питки, прясно разбито масло, котлети от риба меч на скара, шест вида салца, свинска рибица, задушена в сладък, пикантен сос. Шардоне и „Пино Ноар“, за които той си направи труда да ме уведоми, че са с деклариран географски район от винарната в Сонома, управлявана от „Магна“ за нейна собствена консумация.
Няколко пъти го видях да се мръщи като преглъща. Замислих се до каква степен удоволствието му се състоеше в дегустирането и до каква във факта, че устата му все още можеше да действа.
Той прие втора порция свинско, преди да забележи недокоснатата ми храна.
— Не е ли по вкуса ви, докторе?
— Предпочитам да слушам, отколкото да се храня.
Усмивка. Кубчета. Пюре. Робот в човешки образ.
— Къде се намираме? — попитах. — В Мексико ли?
— Мексико е състояние на духа. Един мъдър човек го бе казал, макар че да пукна, ако мога да се сетя кой — вероятно Дороти Паркър. Тя беше духовита.
Рязане, дъвкане. Гълтане.
— Защо Шарън се самоуби? — попитах аз.
Той свали вилицата си.
— Това е последния въпрос, докторе. Нека да вървим по хронологичен ред.
— Давайте.
Отпи глътка вино, намръщи се, задави се, продължи да се храни, пийна още малко. Погледнах към пустинята, която притъмняваше към червеникавокафяво. Нито звук, нито птичка в небесата. Може би животните чувстваха нещо.
Накрая той бутна чинията настрана и почука с вилица по масата. Появи се мексиканският сервитьор заедно с две пълни чернокоси жени с дълги кафяви рокли. Видал нареди нещо на испански. Масата бе разчистена и на всеки от нас бе поднесена оловна купа със зелен сладолед.
Опитах го. Сладък до насита.
— Кактус — рече Видал. — Съвсем истински.
Десертът му отне много време. Сервитьорът поднесе кафе с дъх на анасон. Видал му благодари, освободи го и лекичко докосна устните си.
— В хронологичен ред — напомних му аз. — Защо не започнем от Юлайлий и Кейбъл Джонсън?
Той кимна.
— Какво ви е известно за тях?
— Тя била едно от момичетата за парти на Белдинг, а той мошеник от класа. Двойка измамници от малкия град, опитали да се прославят в Холивуд. Но не и крупни търговци на наркотици.
— Линда — винаги така съм я знаел — бе изключително създание. Нешлифован диамант, но с невероятно привличане — онова непостижимо качество, което не може да бъде купено на никаква цена. В онези времена бяхме заобиколени от красавици, но тя се открояваше, защото бе различна от останалите — не така цинична, определено податлива на чуждо влияние.
— Пасивност?