— На Хелън плащаше ли й се?
— Не с пари. Двамата с мъжа й бяха прекалено горди, за да приемат. Но имаше и други неща, които можех да сторя за тях. Обучение за децата й, прекратяване на плана за разпродажба земите на корпорацията в Уилоу Глен. За следващите трийсет години „Магна“ гарантира, че ще изкупува цялата реколта и ще компенсира всяка загуба до определено ниво. Не само на Хелън, а на цялото градче.
— Плащахте им, за да не отглеждат ябълки.
— Американска традиция. Сигурно сте вкусили меда и сайдера на Уенди. Нашите служители ги обичат.
Спомних си тревогата на Хелън: „Те не биха продали… Независимо че намерението и целите им са да запазят Уилоу Глен като едно западнало място“.
Криейки Шърлий и Джаспър и тяхното бреме далече от любопитните очи…
— Какво знае Хелън?
— Познанието й е доста ограничено. За нейно добро.
— Какво ще стане с Ренсъм?
— Нищо няма да се промени. Те ще продължават да водят прекрасния си първобитен живот. Да сте забелязали някаква сянка на страдание по лицата им, докторе? Нямат нужда от нищо, а и според стандарта на много хора, биха могли да се приемат за заможни. Хелън ги наглежда. Преди нейната поява, аз го правех.
Той си позволи усмивка. Самодоволна.
— Е, добре, вие сте Майка Тереза. Но защо хората продължават да умират?
— Някои го заслужават.
— Звучи като цитат от великия бос Белдинг.
Не отговори.
— Ами Шарън? И тя ли заслужаваше да умре, защото се бе опитала да разбере коя е всъщност?
Той се изправи, погледна ме отвисоко. Цялото самосъмнение бе изчезнало.
— Не само с думи може да се поддържа връзка. Елате с мен.
Отправихме се към пустинята. Той взе един фенер от земята, осветявайки набраздената почва, огромните купчини бурени, кактусите, устремени към небето.
След около миля, лъчът от фенера попадна върху малко, капкообразно превозно средство от фибростъкло. Вече си бях представял тази количка за голф по време на пътуването с Хюмъл. Боядисан в тъмна боя, обтекаем, тумбест, с грайферни гуми за кални пътища. На вратата бе изписана буквата „М“.
Настани се зад волана и ме подкани. Не ми сложиха превръзка на очите. Или ми имаха доверие, или вече бях обречен. Той натисна няколко копчета. Фарове. Вой от електрическата машина. Още едно превключване и честотата на бръмченето нарасна. Потеглихме с учудваща скорост. Два пъти по-бързо от ритъма, наложен от Хюмъл на бронираната кола. Садист такъв. По-бързо, отколкото съм си представял, че може да се движи електрически автомобил. В такъв случай се намирахме върху територията на високите технологии.
Пътувахме повече от час, без да разменим нито дума. Преминахме през огромни пространства от изпръхнала като сгурия необработваема шир. Въздухът бе топъл, но ставаше все по-благоуханен. Усетих мирис на билки.
Видал кашляше много, когато колата вдигаше облаци фин прах, но продължи да я управлява с лекота. Гранитните планини се бяха превърнали в бледи щрихи от молив върху тъмен паус.
Той превключи друго копче и пред нас се появи луната — гигантска, млечнобяла и неразривно свързана със земята.
Разбира се, че не луната, а огромна топка за голф, осветена отвътре.
Геодезически купол, вероятно с диаметър десет метра.
Видал се приближи към него и паркира. Повърхността на палата бе от шестоъгълни, бели пластмасови панели, в рамка от тръбен бял метал. Потърсих кабинката, спомената от Сийман Крос — онази, в която бе седял по време на интервютата с Белдинг. Но единственият достъп до замъка бе бяла врата.
— „Инвалидът милиардер“ — казах аз.
— Глупаво книжле. Леланд си бе втълпил, че трябва да остане в историята.
— Защо бе избрал Крос?
— Нямам представа — вече ви казах, той не ме допускаше до намеренията си. Бях вън от страната, когато бе организирал тази сделка. По-късно промени решението си и заповяда на Крос да изчезва, но му плати в брой. Крос прибра парите, но продължи напред с книгата. Леланд бе много разочарован.
— Още една изследователско-разрушителна мисия.
— Всичко бе извършено в рамките на закона — чрез съда.
— Обирът на сейфовете в подземието съвсем не означава действие в рамките на системата. Същите момчета ли използвахте за кражбата в мазето на Фонтейн?