Изразът му означаваше, че не си струва да дава отговор. Тръгнахме пеша.
— Ами самоубийството на Крос?
— Крос бе слабохарактерен. Не можа да издържи.
— Искате да кажете, че самоубийството бе автентично?
— Напълно.
— Ако не го бе направил сам, щяхте ли да го оставите жив?
Той се усмихна и поклати глава.
— Както ви казах и преди, докторе, аз не унищожавам хора. Освен това, Крос не представляваше опасност. Никой не му вярваше.
Вратата бе бяла и без ръбове. Той постави ръка на бутона, погледна ме и изпрати кодовото си послание: Крос бе отровил извора, когато се бе стигнало до историите на Леланд Белдинг.
Никой не би ми повярвал. Този ден въобще не се бе състоял.
Вдигнах взор към палата. Звездната светлинка го правеше да пулсира като гигантска медуза. Пластмасовите панели имаха миризмата на нова кола. Видал превъртя бравата.
Пристъпих вътре. Зад мен вратата се затвори. След миг чух бъгито да тръгва.
Огледах се, очаквайки да видя екрани, конзоли, електронни табла за управление. Електронна бъркотия от преплетени кабели като в комедийните филми от 30-те на Флеш Гордън.
Но бе само едно огромно помещение. Повърхността на стените бе облицована с бял полиетилен, останалата част от интериора трябва да бе дошла от някой обширен дом в предградията. Леденосини килими. Мебели от дъб. Телевизор на конзоли. Стереоуредба върху грамофонен шкаф. Сглобяема библиотека и подобно кошче за списания. Кухненски бокс от едната страна. Засадени в кашпи растения. Ръчни бродерии в рамка.
Рисунки на ябълки.
И три легла, поставени успоредно едно на друго, като в корабна каюта. Или в болнично отделение. Първите две действително бяха болнични: с бутони за нагласяване на позата и шарнирни, хромови масички. Най-близкото бе празно, с изключение на нещо върху възглавницата. Погледнах по-отблизо. Беше играчка — самолет бомбардировач, боядисан с тъмна боя и наклонена напред буква „М“.
Във второто лежеше жена инвалид под грижливо опънати завивки. Неподвижна, с отворена като пещера уста, тук-таме сиви кичури по черната косата, но иначе непроменена отпреди шест години, когато я бях видял за последен път. Сякаш болестта бе взела пълно надмощие над тялото й, но в замяна тя бе неостаряваща. Пое с усилие въздух като проскърцваше, а въздухът излезе обратно с писукане.
Полъх на парфюм. Сапун и вода, прясно окосена трева.
32
Шарън седеше на ръба на третото легло, със скръстени в скута ръце. Бледа усмивка украсяваше лицето й.
Носеше дълга бяла роба, закопчана догоре. Косата й бе сресана с път по средата. Без грим и накити. На светлината очите й изглеждаха виолетови.
От погледа ми не я свърташе на едно място. Дълги пръсти. Рамене — гладки като масло. Гърдите й напираха под робата. Коприна. Скъпа дреха, но приличаше на униформа на медицинска сестра.
— Здравей, Алекс.
На масичката на Шърлий Ренсъм имаше салфетки, бутилка с топла вода, аспиратор, гарафа и празна чаша. Вдигнах чашата, повъртях я между дланите си и отново я поставих долу.
— Ела — рече тя.
Седнах до нея.
— Възкръснала като Лазар.
— Никога не съм умирала — отговори тя.
— Някой друг е умрял.
Тя кимна.
— Червената рокля? Ягодовото дайкири?
— Нейни.
— Преспиването с твоите пациенти?
Тя помръдна и бедрата ни се допряха.
— Тя. Желаеше да ме уязви, без да я е грижа, че в същото време наранява и други хора. Нямах представа какво става, докато пациентите не започнаха да анулират уговорените прегледи. Не можех да си го обясня. Обадих им се по телефона. Повечето отказаха да разговарят с мен. Няколко съпруги ми се нахвърлиха с ярост и заплахи. Беше като в лош сън. После Шери ми разказа какво бе сторила. Смееше се. Бе откраднала ключовете от кабинета ми и извадила дубликат. Използвала ги, за да се добере до архивата, избрала си тези, които й се сторили забавни, предложила им безплатни посещения за доусъвършенстване и… ги оправила, а после ги зарязала. Така поне ми каза. Когато дойдох на себе си, я попитах защо. Тя отговори, че проклета да бъде, но не би ме оставила да се правя на доктор, само за да я гледам отвисоко.
Сложи ръка върху бедрото ми. Дланта й бе влажна.
— Знаех, че негодува от мен, но никога не си бях представяла, че ще стигне толкова далече. Когато се срещнахме за първи път, тя се престори, че ме обича.