Сетих се за единствената ми друга връзка с младия пияница и се обадих в кабинета на доктор Лесли Уайнгардън.
— Тъкмо щях да ви позвъня — каза секретарката. — Докторът може да се срещне с вас след последния си пациент, около шест.
— Наистина нямам нужда да си записвам час. Просто исках да поговоря с нея по телефона.
— Предавам онова, което тя ми каза, доктор Делауер.
— В шест е добре.
7
Кабинетът на Лесли Уайнгардън бе разположен в триетажна сграда от червена тухла, построена по времето на Конфедерацията, с варовиков корниз и горскозелени щори, разположена в сърцето на медицинския център на Бевърли Хилс. Отвътре бе облицована с вертикални плочи от златен дъб, зелено-розови килими. В указателя бяха записани няколко дузини обитатели: лекари, зъболекари и множество доктори на науките. Един от тях привлече вниманието ми: доктор Круз, П. П., апартамент 300. Имаше някакъв смисъл — там бяха разположени лекарски кабинети, но преди години адресът му бе различен.
Кабинетът на Лесли Уайнгардън бе на партера, срещу задната част на сградата. Върху табелката бе отбелязано, че е интернист и специалист по женски болести. Чакалнята бе малка и украсена според възможностите на бюджета — сиво-бели тапети, столове и модерни датски маси, колекция от гравюри, множество висящи растения, засадени в сламени кошници. Нямаше пациенти, но остатъците от дневния поток бяха очевидни: опаковки от дъвка, празно шишенце от аспирин и пластмасови таблички на масичката за кафе, разтворени списания по столовете.
Почуках на стъклената секция от вратата и почаках няколко секунди, преди тя да се отвори с плъзгане. Показа се испанка на около петдесет.
— Мога ли да ви помогна?
— Аз съм доктор Делауер. Имам уговорена среща с доктор Уайнгардън.
— Ще й съобщя, че сте тук.
Чаках половин час, прелиствах списанията и се чудех дали някой от тях е чел рубриката на доктор Пол Круз. В шест и половина вратата на вътрешния кабинет се отвори и отвътре излезе жена на около трийсет с приятна външност.
Бе миньонче, много фина, с права, къса коса и крехко, пълно с живот лице. Носеше звънтящи сребърни обеци, бяла копринена блуза, тъмносиви габардинени панталони с плохи и сиви велурени обувки. На врата й висеше стетоскоп. Под него имаше тежка, златна верижка. Чертите й бяха деликатни и правилни, очите — с форма на бадем и тъмнокафяви. Като на Робин. Носеше лек грим. Не се нуждаеше от него.
Изправих се.
— Господин Делауер? Аз съм доктор Уайнгардън.
Тя подаде ръка, а аз я поех. Костите й бяха крехки, дланта — нежна и суха. Постави двете си ръце на хълбоците.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Вие сте насочвали пациенти към психоложката Шарън Ренсъм. Не знам дали сте чули, но тя умря — самоуби се в неделя. Бих искал да поговоря с вас за нея. За да вляза във връзка с някои от онези пациенти.
— Да, четох вестника. Какво общо имате с нея и пациентите й?
Нито сянка от изненада.
— Най-вече лична връзка и донякъде професионална. — Подадох визитната си картичка.
Прочете я внимателно.
— Вие също сте психолог. В такъв случай не господин, а доктор Делауер. Беа ми каза господин. — Прибра картичката в джоба си. — Вие ли бяхте лекуващият й лекар?
Въпросът ме свари неподготвен.
— Не.
— Защото тя със сигурност имаше нужда от такъв. — Неодобрителен поглед. — Защо чак толкова се безпокоите за нейните пациенти?
— Натъкнах се на един от тях днес — Ди Джей Расмусен. Той ми даде името ви.
Това е накара да потръпне, но нищо не каза.
— Беше мъртво пиян. Подозирам, че няма да може да се съвземе и има опасност от срив. Може би насилие. Загубата на терапевт може да се окаже като загубата на родител. Чудя се колко ли от останалите…
— Да, да, разбира се. Всичко ми е ясно. Но все още не проумявам вашата тревога. До каква степен сте намесен във всичко това?
Замислих се за най-добрия начин да й отговоря.
— Донякъде чувствам известна вина. Шарън и аз бяхме близки познати едно време в университета. Не бях я виждал от години. Случайно я срещнах на едно парти миналата събота. Изглеждаше разтревожена от нещо, попита дали не би могла да говори с мен. Определихме си среща. Размислих и се отказах на следващия ден. Същата нощ тя се е самоубила. Предполагам, все още се чудя дали не бях в състояние да спра това. Бих искал да предотвратя допълнително страдание, ако мога.