— Не, това няма нищо общо с теб.
— О, така ли? — Звучеше по-скоро обидена, отколкото облекчена.
— Някой, когото познавах от студентските години се самоуби.
— Колко ужасно!
— Да, ужасно е.
— Добре ли познаваше тази личност?
Въпросът малко ме затрудни.
— Не, наистина не чак дотам.
— И все пак тези неща са толкова тревожни.
— Какво ще кажеш да сменим темата?
— Разбира се. Нещо сбърках ли?
— Не, просто не искам да се връщам към това нещо.
— Е, добре.
— Все пак ще те оставя на мира сега.
— Не бързам за никъде.
— Окей.
Нямаше много за разказване и когато оставих слушалката, се почувствах празен. Запълних свободното пространство със спомени за Шарън.
И през втората есен останахме гаджета. Отношенията ни бяха много разнообразни. Когато успявах да се доближа до нея, тя винаги казваше „Да“, имаше много сладки неща за разказване, подтикваше ме да споделям с нея академичните си познания. Шепнеше в ухото ми, разтриваше гърба ми, разтваряше за мен краката си с лекотата, с която си поставяше червилото, настоявайки, че аз съм нейното момче, единственият мъж в живота й. Но да се добера до нея бе цяло предизвикателство. Тя бе много прикрита, никога не споделяше за произхода и семейството си.
Аз не се и натисках да разбера. Болницата ме притежаваше петдесет часа седмично, а през нощта взимах пациенти, с цел да спестя и да си купя собствена къща. Бях зает да оправям проблемите на другите хора, а пренебрегвах собствените си.
Няколко пъти се изтърсвах без предизвестие, пътувайки до „Джалмиа“, само за да намеря сивата къща заключена, а паркинга празен. Предадох се и минах без да я виждам няколко седмици. Но късно една събота вечер, след труден разговор с родителите на едно безмилостно деформирано новородено бебе, реших повече да не се спотайвам и тръгнах към Никълс Кениън. Когато свих по алеята към дома видях, че алфата е там.
Външната врата бе отключена и аз влязох.
Дневната бе ярко осветена, но празна. Повиках я. Без отговор. Повторих. Пак нищо.
Проверих спалнята й. Почти очаквах да я намеря с друг мъж в леглото. Наполовина го исках.
Но тя си беше там сама, седеше със скръстени крака върху леглото, абсолютно гола, със затворени очи, сякаш медитираше.
Бях влизал в тялото й толкова пъти, но едва сега го виждах необлечено. Беше безупречна, невероятно пищна. Въздържах се да я докосна. Прошепнах: „Шарън“.
Не шавна.
Помислих дали не се е отдала на някакъв вид самохипноза. Чувал бях, че Круз е майстор на хипнозата. Дали й бе давал частни уроци?
По-скоро приличаше на ранено животно, отколкото на човек под действието на транс. Цупеше се, дишаше на глътки и остро. Ръцете й започнаха да треперят. Забелязах нещо в дясната.
Малка черно-бяла снимка, старомодна, с назъбени краища.
Приближих се и погледнах. Две малки и красиви момиченца с черни коси, на две-три годинки. Еднакви близначки с къдри като на Шърли Темпъл, седнали една до друга на дървена градинска пейка, светло небе и тъмни, гранитни планини в далечината. Планини като от пощенска картичка, може би фотографът ги използваше за фон в студиото си.
Близначките изглеждаха тържествени и позираха като за снимка. Твърде тържествени за възрастта си. Облечени бяха в еднакви каубойски костюмчета и държаха еднакви сладоледени фунийки. Бяха като копия под индиго с единствена разлика. Едното момиче държеше своя сладолед в дясната си ръка, а другото — в лявата.
Огледално отражение.
Чертите им бяха на прекалено зрели деца.
Чертите на Шарън, само че два пъти.
„Аз бях тяхното единствено малко момиченце.“
Изненада, изненада.
Погледнах към нея, докоснах голите й рамене, очаквайки обичайната топлина. Но тя бе студена и суха, странно неорганична.
Наведох се и целунах тила й. Тя подскочи и извика, сякаш я биеха. Размахвайки китки, падна назад в леглото, краката — широко разкрачени в безпомощно карикатурна сексуална поза, дишаше на пресекулки, погледът й впит в мен.
— Шарън…
Гледаше ме, сякаш бях чудовище. Устата й се разтвори за беззвучен стон.
Снимката се плъзна на земята. Вдигнах я и видях нещо написано на гърба. Единствено изречение с уверен почерк.
„Ш и Ш. Безмълвни партньори.“