— „Катастрофа“ въобще не би могла да опише преживяното от Дерън Бъркхалтър. По-точно би било да кажем „злополука“. Момчето е задрямало в колата, до мига на удара. Първото нещо, което вижда, когато се събужда, е отделената от тялото глава на баща му, която лети от предната седалка и тупва точно до него, чертите му все още са имали живот.
Няколко от адвокатите потръпнаха.
— Не са достигнали няколко сантиметра, за да падне направо в скута му. Вероятно Дерън е помислил, че това е някаква кукла, защото се опитал да я вдигне. Когато дръпнал ръката си и видял, че е обляна в кръв, разбрал точно какво се намира на седалката до него и изпаднал в истерия. Цели пет дни не излязъл от това състояние, господин Морети, стенейки „Тата!“.
Направих пауза и дадох възможност сцената да бъде осмислена.
— Той знае какво се е случило, господин Морети. Всеки път в кабинета ми възстановява сцената. Достатъчно е голям, за да формира дълготраен спомен. Ще ви предложа статистика по този въпрос, ако желаете. А споменът не може да изчезне, просто защото вие искате това.
— Спомен, който вие запазвате жив, карайки детето да преживява непрекъснато случая — каза Морети.
— Значи вие твърдите, че психотерапията влошава състоянието му. В такъв случай просто трябва да забравим за нея или да се правим, че такова нещо не се е случвало.
— Двоен туш — прошепна Мал.
Очите на Морети станаха като топки за пинг-понг.
— Вашата позиция, докторе, е, че се намира под строго наблюдение. Бих искал да подкрепите всички тези приказки за ранната травма с данни.
— Ще бъда щастлив да го направя.
И аз си имах купчина статии, извадих ги, разгледах препратките, издърпах някои от номерата и изнесох лекция за развитието на паметта на децата и тяхната реакция към травмата и нещастието. Използвах черната дъска да обобщя откритията си.
— Обобщения — процеди Морети. — Клинични импресии.
— Бихте предпочели нещо по-обективно, нали?
Усмихна се.
— Би било прекрасно.
— Страхотно.
Секретарката внесе видео и телевизор, пъхна касетата, загаси лампите и натисна бутона.
Когато записът свърши, настъпи мъртва тишина. Накрая Морети подсмръкна и рече:
— Сигурно планирате втора кариера във филмовия бизнес, докторе?
— Видях и чух достатъчно — каза един от останалите адвокати. Затвори куфарчето и отмести стола от масата. Няколко други постъпиха по същия начин.
— Има ли още въпроси? — попита Мал.
— Не — изстреля Морети.
Имаше обаче вид на човек, който не се е предал. Усетих спазъм от самосъмнение. Той намигна и ме поздрави.
— Ще ви видя в съда, докторе.
Когато всички те си бяха отишли, Мал се плесна по коленете и затанцува.
— Право през кокалчетата, прекрасно. Не бих приемал офертите им този следобед.
— Нямах намерение чак толкова да пресилвам нещата — казах. — Но това копеле ме принуди.
— Знам. Ти бе страхотен.
Започна да си събира листовете.
— Ами прощалният изстрел на Морети? Сякаш бе щастлив, че ще се яви в съда.
— Малко театър. Трябваше да го направи пред партньорите си. Сигурно е последният, който би се примирил, но повярвай ми, ще го направи. Каква гадост, а? Такъв развратник за ищец, но ти добре го смачка. Малката ти пиеска за подсъзнанието попадна точно в целта, Алекс.
Той поклати глава от радост.
— Само един господ знае колко ли затворено трябва да си държи дебелото черво, за да не пръска лайна, където не трябва. „И голяма част от което ви е мотивирало да станете адвокат.“ Не ти бях казал, но бащата на Морети бе психиатър от голяма класа в Милуоки, специалист по съдебна медицина. Морети сигурно го е ненавиждал, защото бащата наистина е имал материали, уличаващи адвокатите мошеници. Затова именно Морети натовариха с делото.
Мал вдигна театрално ръка, сякаш се предпазваше от удар:
— Приятел, ти май се превърна в гадно копеле, нали?
— Просто се уморих от простотии. — Тръгнах към вратата. — Не ми се обаждай за известно време, окей?
— Хей, не ме разбирай погрешно, Алекс. Не те будалкам. Хареса ми, искам да кажа, наистина съм доволен.
— Поласкан съм. — Оставих го да триумфира и да пресмята.
Щом се прибрах вкъщи, телефонът звънеше. Вдигнах слушалката едновременно с дежурната в централата и чух гласа на Дел Харди, който питаше за доктор Делауер. Намесих се и съобщих, че поемам разговора.