— Дисоциация — казах. — Раздвоение на личността.
— Парекселанс.
Замислих се за разни периоди от живота на Шарън. Рутинния, напълно безстрастен начин, по който винаги бе правила любов. Отказът да живее с мен, с когото и да било. Спокойният разказ за смъртта на родителите й. Заела се бе с една насочена към хората професия, но се бе отклонила от правия път. Бе завършила висше образование, без да си вземе дипломата. Ужасната нощ, когато я открих със снимката на близначките.
„Аз съм тяхното единствено малко момиченце.“
Лъжите. Порноклипът. Да се хване с този мръсник Круз.
— Круз някога снимал ли е свои студенти, Лари?
— Мислиш, че той я е накарал да участва във филма?
— Логично е. Той бе неин научен ръководител. Бе и в порноиндустрията.
— И аз така мисля. Неговите не само че не бяха клипове, ами си продължаваха половин час, цветни и озвучени. Говореше се, че са в помощ на брачни двойки със сексуални проблеми, псевдодокументация с опровержение в началото на филма и един четец, с тембъра на Орсън Уелс, чийто глас се наслагваше над разговора, докато се включеше камерата. И още нещо — Круз използваше актьори и актриси. Професионални. Никога не съм виждал студент в някой от филмите му.
— Вероятно има филми, които ти не си гледал.
— Сигурен съм, че има. Но има ли доказателство, че той ги е снимал?
— Не. Само вътрешно чувство.
— Какво ти е известно за клипа, освен че и тя участва?
— Говори се, че става въпрос за съблазняване между пациентка и лекар. Човекът, който ми го описа, също не го е гледал, а и копието изчезна.
— Значи, с други думи, ти ми разказваш информация от трета ръка — старата телефонна игра. Нали ти е ясно как се доказва тая работа. Възможно е даже да не е тя.
— Може би.
Пауза.
— Искаш ли да се опитам да открия нещо?
— Как?
— Бих могъл да се добера до някое копие. Стари връзки от времето на изследователските проекти.
— Ами, не знам.
— Да-а. Би могло да се окаже болезнено, забрави, че съм го споменал. О, светлината ми се включи току-що. Имам пациент в чакалнята. Нещо друго да имаш наум?
Борех се с чувствата си. Любопитство — не. Да си кажем правичката, Делауер, това е чисто воайорство, заклещен в люта битка със страх от научаване на вероятно по-противни истини.
Казах на глас:
— Виж дали не можеш да се докопаш до филма.
— Сигурен ли си?
Не бях, но чух собствения си глас да казва „да“.
— Добре тогава. Ще ти се обадя, веднага щом разбера нещо.
Обратно вкъщи направих опит да се свържа с Робин, но попаднах на майка й и бях принуден да изслушам доста неприятен за мен монолог. В това време звънецът на вратата иззвъня. Окачих набързо слушалката и докато стигна до вратата, пак се звънна. Погледнах през шпионката и видях познато лице — голямо, разлято и с широки пори, почти момчешко. Остра, черна коса, леко посивяваща, подстригана демоде, малко в стил „Кенеди“. Голям и гърбав нос, чифт святкащи зелени очи под надвисналите гъсти вежди. Бледа кожа, сега почервеняла от слънчевите лъчи. Носът — червен и белещ се. Целият този непривлекателен комплект — нацупен.
Отворих вратата.
— Четири дни предварително, Майло. Копнеж по цивилизацията ли?
— Риба — каза той, пускайки покрай ушите си въпроса, като придържаше метален съд, пълен с лед. Гледаше ме от упор.
— Видът ти е ужасен.
— Покорно благодаря. Ти самият приличаш на кисело мляко с ягоди. Поразмътен на дъното. — Направи гримаса. — Навсякъде ме сърби. Ето, взимай. Трябва да се почеша.
Напъха ми металното сандъче. Под тежестта му направих крачка назад. Пренесох го през къщата и го поставих върху кухненския шкаф. Последва ме и се пльосна на един стол, протягайки дългите си крака и прекарвайки две ръце по лицето си, сякаш се миеше без вода.