На мръкване цялата градина бе осветена от цветни светлини. Нито коли, нито шум. Докато седях там, си спомних къщата на „Джалмиа“ — влиянието на учителя? Сетих се за историята за наследството на Шарън и започнах да се чудя дали пак Круз не я бе наел за нея.
Чудех се също какво ли се е случило на другото момиченце от снимката.
Той се появи малко след осем с черен мерцедес със златни лайстни, двуместен спортен модел, със свален покрив. Вместо да отвори вратата, той прехвърли крака през нея. Дългата му руса коса бе перфектно соанирана със сешоар. Чифт слънчеви очила висяха на златна верижка през врата му. Не носеше куфарче, а само една малка чантичка от телешки бокс, метната през рамо. Облечен бе в сиво кашмирено спортно сако, бяла копринена риза без яка и черни панталони. От джобчето на гърдите му се подаваше черна копринена кърпичка с червени кантове.
Когато той се отправи към външната врата, излязох от колата си. Звукът от затварянето на моята врата го накара да се обърне. Загледа се втренчено. Затичах към него и застанах в осветеното пространство.
— Доктор Круз. Аз съм Алекс Делауер.
Независимо от всичките ми бележки, моето име не предизвика никакъв знак, че ме е познал.
— Приятел съм на Шарън Ренсъм.
— Здравей, Алекс. Аз съм Пол.
Дари ме с полуусмивка. Гласът му бе нисък и излизаше от гръдния кош, модулиран сякаш бе диско жокей.
— Опитвам се да я открия — казах.
Кимна, но не отговори. Тишината се проточи. Почувствах се задължен да говоря.
— Не се е прибирала повече от две седмици, доктор Круз. Чудех се, дали не знаете къде е.
— Вие сте загрижен за нея — каза, сякаш отговаряше на незададен от мен въпрос.
— Да, наистина.
— Алекс Делауер.
— Няколко пъти ви се обаждах. Оставих бележка и в офиса ви.
Широка усмивка. Тръсна глава. Жълтата коса се плъзна назад, после се настани върху челото му. Извади ключове от чантичката си.
— С удоволствие бих ви помогнал, Алекс, но не мога.
Тръгна към вратата.
— Моля ви, доктор Круз…
Спря, погледна през рамо и ме стрелна с очи. Отново се усмихна, но се получи само изкривяване на устните, сякаш вида ми му причиняваше болка.
„Пол те харесва… Той харесва онова, което му разказвам за теб.“
— Къде е тя, доктор Круз?
— Фактът, че тя не ви е съобщила, подсказва нещо, нали?
— Само ми кажете дали е добре. Ще се връща ли в Ел Ей, или е заминала за добро.
— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас за нищо. Лекарска тайна.
— Вие ли сте лекуващия й лекар?
— Аз съм неин научен ръководител. Влиянието на тези отношения е по-голямо от някаква незначителна психотерапия.
— Като ми съобщите дали е добре, няма да нарушите тайната на терапията.
Тръсна глава. После нещо странно се случи с лицето му. Горната част остана все така безжизнено замръзнала — тежки руси вежди и бледокафяви очи, изсветляващи до зелено, които се бяха впили остро в мен. Но от носа надолу той се бе отпуснал. Устните му се бяха накъдрили в глуповата, почти клоунска усмивка.
Две личности, споделящи едно лице. Странно като на карнавал и два пъти по-необичайно, защото зад маската имаше неприязън, стремеж към осмиване. Към надмощие.
— Кажете й, че се безпокоя за нея. Предайте й, че независимо от онова, което прави, аз все още я обичам.
— Лека вечер — пожела ми той и влезе в къщата.
Час по-късно вече бях в моя апартамент. Побеснял от яд и готов да изчистя нея и лъжите й от живота си. След месец вече се бях примирил със самотата и с напрегната работа, успял бях да залъжа сам себе си, когато тя се обади. Бе единайсет вечерта и тъкмо се прибирах у дома, уморен и гладен. Когато чух гласа й, съпротивителните ми сили се стопиха като сняг под слънчевите лъчи.
— Върнах се, съжалявам, готова съм да ти обясня всичко — изрече тя на един дъх. — Ела вкъщи след един час. Обещавам да ти обясня.
Взех душ, преоблякох се и тръгнах с колата към Никълс Кениън, готов да й задавам неприятни въпроси. Чакаше ме на вратата в яркочервена, къса жарсена рокля, която едва я побираше. В ръката си стискаше нещо розово и ухаещо на ягоди. Надделяваше над парфюма й — липсваха пресни цветя.
Къщата бе ярко осветена. Преди да проговоря, тя ме издърпа вътре и притисна устни към моите, провирайки език между зъбите ми. С едната си ръка притискаше здраво тила ми и така бяхме плътно прилепнали един към друг. Дъхът й бе остър от алкохол. За първи път я виждах да пие нещо различно от севън ъп. Когато й направих забележка, тя се разсмя и хвърли чашата в камината. Стъклото се разби и остави розови следи по стената.