— Круз току-що стана шеф на катедрата по психология — съобщих аз.
— Скандално — отвърна Шантал.
Двамата с Лари се настанихме на предните кресла. Шантал се вмъкна между нас. Помещението притъмня, екранът лъсна мъртвешки бял.
— Научно изследване — обяви той. — Гледате покойната госпожица Суона Блу и покойния господин Майкъл Старбък.
Екранът се изпълни с танцуващи драскотини, последвани от поредни номера. Бях скован, сдържах дъха си, казах си, че трябва да съм бил пълен идиот, за да дойда. После се появиха черно-бели кадри и аз се загледах в тях.
Нямаше звук, само жуженето на прожекционния апарат нарушаваше тишината. Надписи, които приличаха на бял машинопис върху сиво-черен фон, твърдяха:
УЧАСТВАТ:
СУОНА БЛУ
МИКИ СТАРБЪК
ФИЛМОВО СТУДИО „КРИЕЙТИВ ИМИДЖ“
„Криейтив имидж“. Табелка на врата. Съседите на Круз до офиса му на булевард „Сънсет“. И съвсем не съсед, а двете лица на доктор Круз…
РЕЖИСЬОР
ПИЕР ЛЕ ВОАЙОР
Подскачащ черно-бял кадър оглежда помещението — старомодно, с емайлирана арматура, дървена маса за преглед, диаграма за очен преглед, басмени завеси, квадрат с шест, поставени в рамка дипломи на стената.
Вратата се отвори. Влезе жена.
Камерата я проследи, като се задържа върху полюшването на гърдите й.
Млада, красива и доста надарена, с дълга, къдрава, платиненоруса коса. Носеше прилепнала, дълбоко изрязана жарсена рокля, която трудно поемаше плътта й.
Филмът бе черно-бял филм, но аз знаех, че роклята е аленочервена.
Трепкащ близък план показа красива, нацупена физиономия.
Лицето на Шарън. Като изключим перуката, нямаше никакво съмнение.
Усетих, че ми се повдига. Изпълни ме самосъжаление. Гледах в екрана, както дете наблюдава смачкан бръмбар.
Камерата се дръпна назад. Шарън започна да се върти и да се оглежда в огледалото, полюшваше къдри. После бърз близък план — още гримасничене, големи очи, вперени в зрителя.
Сякаш бяха впити в моите.
Тяло в цял ръст, задържане към ханша, серия леки поклони от устата към ръката и към гърдите.
Простотия, най-вулгарно от вулгарното. Но перверзно магично — тя се бе върнала в живота, бе там на екрана, усмихваща се и зовяща — безсмъртие, запечатано в светлина и сянка. Едва се сдържах да не посегна да я докосна. Желаех да я издърпам от екрана, да я върна назад във времето. Да я спася.
Стиснах здраво облегалката на стола. Сърцето ми щеше да изхвръкне, изпълвайки ушите ми като зимен прибой.
Тя се протегна апатично и засмука устни. Камерата се доближи толкова, че езикът й заприлича на някакво гигантско морско влечуго. Нов близък план: влажни бели зъби. Целенасочено навеждане напред, ослепително бял проход. Зърна на гърди като лунни кратери. Ръце, които клатят гърди, пощипват ги.
Тя се въртеше, показваше голотата си, забавляваше се, че е център на вниманието.
„Остави да бъде светло. Искам да го видя. Да наблюдавам всичко.“
Спомних си за чупещите се под ъгъл огледала, започнах да се потя. Накрая, концентрирал се върху колебанието на камерата и неумолимите кадри в близък план, успях да я възстановя като нещо двуразмерно.
Издишах, затворих очи, твърдо решен да поддържам усещането за съпричастие. Преди дъхът ми напълно да излезе, нещо тупна в скута ми и се настани там. Ръката на Шантал. С крайчеца на окото си погледнах към нея. Тя бе вперила поглед право напред, устните й бяха леко раздалечени.
Не помръднах, като се надявах да не започне да ме опипва. Обърнах отново поглед към екрана.
Шарън изпълняваше бавен, лъкатушен стриптийз, разголвайки се до черен колан за жартиери, мрежести чорапи и обувки на висок ток, галеше се, коленичеше, разкрачваше крака и после ги притискаше към тялото си, играеше пред камерата.
Наблюдавах движенията на ръцете й. Почувствах ги.
Но нещо не беше както трябва. Нещо, свързано с ръцете — не бе в тон.
Колкото повече се опитвах да осъзная какво бе то, толкова повече ми се изплъзваше. Време за подреждане на китайска мозайка. Престанах да се опитвам, казах си, че ще се досетя.
Камерата стана гинекологична — движеше се навътре сантиметър по сантиметър.
Шарън — на масата за прегледи — се самовъзбуждаше и гледаше надолу към слабините си.