— Ало.
— Доктор Делауер, моля.
— На телефона.
— Доктор Делауер, обажда се доктор Лесли Уайнгардън. Имам пациент в криза и си мисля, че само вие бихте могли да ми помогнете да се оправя.
Звучеше много изнервено.
— Каква криза, доктор Уайнгардън?
— Свързано е с предишния ни разговор. По-добре е да не го обсъждам по телефона. Ще намерите ли свободно време, за да дойдете в кабинета ми днес следобед?
— Нужни са ми двайсет минути.
Смених си ризата, сложих си вратовръзка, обадих се на секретарката, която ме уведоми, че ме е търсила Оливия Брикермън.
— Помоли да ви предам, че системата се е разпаднала, докторе. Каквото и да означава това. Ще се опита да ви даде онова, от което се нуждаете, веднага щом всичко се оправи.
Благодарих и окачих слушалката. Поех обратно към Бевърли Хилс.
В чакалнята имаше две жени, които четяха. Не бяха в добро настроение.
Почуках върху стъклото на вратата. Отвори ми секретарката. Минахме покрай няколко кабинета и спряхме пред врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Почуках. След миг вратата бе пооткрехната и Лесли се плъзна навън. Тя бе безупречно гримирана, всяко кичурче бе на мястото си, но изглеждаше измъчена и изплашена.
— Колко пациенти чакат навън, Беа?
— Само две дами. Но едната вече мърмори.
— Кажете им, че има спешен случай, ще ги приема веднага, щом е възможно.
Беа излезе, а Лесли каза:
— Хайде да се махнем от вратата.
Тръгнахме към хола. Тя се облегна на стената, изпусна силно въздуха от гърдите си, сплете пръсти.
— Иска ми се все още да пушех. Благодаря ви, че дойдохте.
— Какво има?
— Ди Джей Расмусен. Мъртъв е. Вътре е приятелката му и направо се е побъркала. Пристигна преди половин час, тъкмо се бях върнала от обяд и припадна в чакалнята. Бързичко я вкарах тук, преди да са пристигнали и другите пациенти и оттогава не съм се отделяла от нея. Инжектирах й десет милиграма „Валиум“. Това сякаш я успокои временно, но после отново започна да откача. Все още ли искате да помогнете? Мисля, че ако говорите с нея, бихте могли да постигнете нещо.
— Как е умрял?
— Кармен — приятелката му, твърди, че яко пиел през последните няколко дни. По-тежко от обичайното. Страхувала се, че ще стане груб с нея, защото такова било нормалното му поведение в пияно състояние. Но вместо това, той започнал да стене и изпаднал в дълбока депресия, заговорил колко лош човек бил, всички лоши неща, сторени от него. Опитала се да му говори, но това само влошило нещата, той продължил да пие и отпадал духом. Рано тази сутрин тя се събудила и намерила хиляда долара в брой върху възглавницата му, заедно с някои техни снимки и бележка за сбогом. Скочила от леглото, видяла, че си е взел оръжията, но не могла да го открие. Чула, че пикапът му потегля и изтичала след него. Камиончето било натъпкано с оръжия, а той бил пиян — усетила дъха отдалече. Опитала се да го спре, но той я отблъснал и отпътувал. Качила се в колата си и го последвала. Живеят вън от града в Нюхол, очевидно там има множество каньони и тесни, виещи се пътеки. Той се люшкал и усилвал скоростта, надвишил сто и двайсетте. Не могла да го проследи и го загубила след един завой. Но после открила следите му, настигнала го и видяла, че се отбива към банкета. Пикапът се претърколил, приземил се на колела и експлодирал, точно като по телевизията, каза тя.
Лесли гризеше ноктите си.
— Полицията знае ли за това?
— Да. Тя ги повикала. Задали са й малко въпроси, взели са показанията й и са казали да си върви у дома. Според нея не изглеждали особено разтревожени. Ди Джей бил известен с това, че създава неприятности, имал досие, че шофира в нетрезво състояние. Твърди, че е чула един от полицаите да промърморва: „Шибаните улици сега са по-безопасни“. Това е всичко, което знам. Можеш ли да помогнеш?
— Ще се опитам.
Влязохме в частния кабинет — малък, целия отрупан с книги, украсен с плакати, растения, сувенири и фотографии. В едно от креслата седеше топчеста млада жена с лош тен. Носеше бял блузон, кафяви тесни панталони и сандали без ток. Косата й бе дълга и черна, с руси кичури и разчорлена. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Когато ме видя, тя се обърна и зарови лице в ръцете си.
Лесли каза:
— Кармен, това е доктор Делауер. Доктор Делауер, това е Кармен Сийбър.
Седнах в другия стол.
— Здрасти, Кармен.
— Кармен, доктор Делауер е психолог. Можеш да говориш с него.