— Той какво?
— Станал агресивен.
— Убил баща си?
— Когато е бил дете — при самозащита! Но ченгетата му скроили номер — изпратили го, нали разбирате, в изправителен дом, докато навърши осемнайсет. Той излязъл и започнал да се оправя сам, но няма приятели. Обичаше единствено мен и кучетата. Имахме два ротвайлера — Денди и Пако. Те много го обичаха. Цял ден плакаха, ужасно ще им липсва.
После дълго рида.
— Кармен, преживяваш трудни моменти. Ще ти е от полза да си поговориш с някого. Ще ми се да те свържа с един лекар, психолог като мен.
Тя вдигна поглед.
— Бих могла да поговоря с вас.
— Аз съм… Обикновено не върша тази работа.
Прехапа устни.
— Заради парите е, нали? Не се занимавате със социална помощ, нали?
— Не, Кармен. Аз съм детски психолог. Работя с деца.
— Правилно. Разбрах. — Каза го повече с тъга, отколкото с омраза. Сякаш това бе последната от несправедливостите, с които животът й бе пълен.
— Човекът, с когото искам да те запозная, е много способен, много опитен.
Намуси се и затърка очи.
— Кармен, ако й поговоря за теб и ти дам телефона й, ще се обадиш ли?
— Жена ли е? — Заклати бясно глава. — Не става. Не желая жена лекар.
— Това пък защо?
— Дани имаше една дама лекарка. Тя му завъртя главата.
— Завъртя му главата ли?
Изплю се на пода.
— Нали знаете, започна да го сваля. Винаги ми казваше, че това са глупости и не са го направили. Но той се връщаше, нали разбирате, от срещите с нея и имаше онзи вид, нали разбирате, в очите и целият миришеше на любов — отвратително. Не искам да говоря за това. В никакъв случай не желая жена лекарка.
— Доктор Уайнгардън също е дама.
— Това е нещо различно.
— Доктор Смол, личността при която искам да те изпратя, също е нещо различно, Кармен. Тя е над петдесетте, много мила, никога не би сторила нещо неприлично.
Тя все още не бе убедена.
— Кармен, самият аз съм се срещал с нея.
Не ме разбра.
— Кармен, тя бе и мой лекар.
— Вие? Защо?
— Понякога и аз имам нужда да си поговоря с някого. На всеки се случва. Сега ми обещай, че ще отидеш да я видиш. Ако не я харесаш, ще ти намеря някой друг.
Подадох й моя визитка. Тя събра длани.
— Просто мисля, че това не е правилно — рече тя.
— Кое не е правилно?
— Тя да го сваля. Един лекар би трябвало, нали разбирате, по-добре да ги знае тези неща.
— Абсолютно права си.
Това я изненада, сякаш за първи път някой се бе съгласил с мнението й.
— Някои лекари не би трябвало да са лекари — казах.
— Искам да кажа, че бих могла да я дам под съд.
— Няма кого да съдиш, Кармен. Ако говориш за доктор Ренсъм, тя е мъртва. И тя се самоуби.
Ръката й хвръкна към устата.
— О, боже, не… Искам да кажа, нали знаете, желаех да се случи, но не… Сега вече… о, божичко!
Прекръсти се, притисна слепоочията си и впери поглед в тавана.
— Кармен, ти за нищо не си виновна. Ти си жертва.
Тя тръсна глава.
— Жертва. Искам да го разбереш.
— Аз, аз, нищо не схващам. — Сълзи. — Всичко това е твърде… нали разбирате… много… не го разбирам.
Наведох се напред, усетих терзанието й.
— Кармен, ще остана с теб докато ти имаш нужда от мен. Нали така? Кармен?
Кимване.
Съвзе се едва след половин час. Когато изтри сълзите от очите си, сякаш си бе възвърнала част от достойнството.
— Много сте мил. Добре съм. Сега можете да си тръгвате.
— Какво ще правиш с доктор Смол — терапевта, с когото искам да се срещнеш?
— Не знам.
— Само веднъж.
Насилствена усмивка.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Взех ръката й, подържах я за миг, после отидох към бюрото отпред и казах на Беа да я наблюдава. Използвах телефона в един от свободните кабинети, за да се свържа с Ада. Телефонистката в службата й ми съобщи, че всеки момент влиза в сеанс.
— Случаят е спешен — казах аз и ме свързаха.
— Алекс, какво се е случило? — попита Ада.