Няма по-добър лек за душата от разчистване на сметките с врага.
Кабинетът му бе в края на дълъг, бял коридор. Инкрустираните махагонови двойни врати бяха заменили обичайния за факултета талашит. Подът пред вратата бе постлан с жълто-кафяв мокет. Отвътре се чуваше шум от бургия и коване.
Вратите бяха отключени. Влязох във вътрешен кабинет и открих цяла бригада — едни поставяха паркет, други монтираха махагонови плоскости, трети — качили се на стълби, боядисваха стените в наситения цвят на бургундско вино. Медни стенни свещници, вместо закрепеното на тавана луминесцентно осветление, кожено кресло, все още бе увито в найлон. От един транзистор на пода се носеше кънтри музика.
Един от работниците ме забеляза, спря бормашината и слезе от ниската стълбичка. Беше на двайсет и няколко, среден на ръст, но здрав, с огромни рамене. От задния джоб на изтърканите му джинси се подаваше цветна кърпичка, а над черната къдрава коса имаше бейзболна шапка с извита нагоре козирка. Черната му брада бе побеляла от праха, както и косматите му ръце. Поясът му, натъпкан с различни инструменти, се бе свлякъл до средата на бедрата и подрънкваше, докато той се приближаваше.
— Професор Круз? — попита той с висок, момчешки глас.
— Не, аз също го търся.
— По дяволите, май всички това правим. Случайно да знаете къде да го открия? Кажете му да се яви тук, pronto. Някои от доставените фитинги не пасват със спецификацията. Не знам дали отново не са променили мнението си, или какво е станало, но не бихме могли дълго да работим, докато някой не изясни нещата. Шефът също е вън от офиса, урежда друга работа.
— Кога го видяхте за последен път? — попитах.
Той измъкна носната кърпа и избърса лицето си.
— Миналата седмица, когато разучавахме плана, вършехме грубата работа и оправяхме банята. Дойдохме отново едва вчера, защото материалите не бяха пристигнали. Всички сме се изкривили от работа, защото предполагахме, че ще вършим всичко на юруш. Ето ти сега нов проблем. Те продължават да си менят мнението непрекъснато, не се знае какво биха желали.
— Кои са те?
— Круз и жена му. Тя трябваше да се срещне с нас преди един час и да уточни всичко, но въобще не се появи. Дори не отговарят на телефона си. Шефът се връща от Палм Спрингс и ще се напуши, но въобще не знам какво, по дяволите, трябва да правим, без да сме се видели с клиента.
— Вие не работите ли за университета?
— Ние ли? Не, по дяволите. „Чалмърс Интериорс“ от Пасадена. Това е богатска работа — да се сменят плочките в банята, фудюек таван в големия кабинет, много дървения, антични мебели, персийски килими, фалшива камина с мраморна полица. — Той почеса челото си с палец. — Големи пари.
— Кой плаща?
— Те самите — семейство Круз. Допълнителна надница на час. Мислите ли, че ще се появят?
— Вие му мислете.
Той напъха кърпата обратно в джоба си.
— Лесно спечелени, бързо похарчени, ха? Не знаех, че професорите си живеят така добре. И вие ли също?
— Да, но не тук. В Кростаун.
— Футболният отбор на Кростаун е по-силен. — Той свали шапката и разкърши врата си, усмихна се широко. — Вие да не би да шпионирате за конкуренцията?
Върнах му усмивката.
— Просто търся д-р Круз.
— Добре, ако го видите, кажете му да се свърже с нас, или утре вече ще бъдем някъде другаде. Има работа само за двама души и то за още половин ден. Шефът няма да се занимава с това.
— Ще го направя, господин…
— Родригес. Джил Родригес.
Той взе от пода парче дърво и използва тъп молив, за да напише името и телефона си върху нея.
— На свободна практика съм — сухо боядисване на стени, тапети. Мога да поправя всичко, в което няма вграден компютър. Ако пък се сдобиете с билети за футболен мач, които искате да продадете, ще бъда щастлив да ги взема от ръцете ви.
Движението по „Сънсет“ бе натоварено. Входът за Бел Еър откъм Стоун Кениън бе затворен поради ремонт, а това допълнително утежняваше положението. Когато стигнах до къщата на Круз, слънцето печеше жарко. Бе по същото време на деня като първия път, но небето не бе оловносиво, а с бебешки синя невинност се разтопяваше в морските облачета.
След онова, което ми бе казал Родригес, очаквах празен паркинг. Но три коли бяха паркирани пред къщата: модерният бял мерцедес с табелките РРК PHD, който бях видял на партито, реставриран син ягуар, модел „Е“ с табелки SSK и една стара тойота с цвят на кремсупа от грах. Минах покрай тях, почуках на входната врата, почаках, почуках отново, по-силно и после използвах звънеца. Чувах мелодията на камбанките. И някой друг вътре би трябвало да ги е чул. Но никой не отговори. Тогава погледът ми попадна долу на купчината поща на предните стълби, мокра и смачкана. Видях пощенската кутия от ковано желязо претъпкана със списания и кореспонденция.