Зачетох се в сутрешния вестник. За разлика от смъртта на Шарън, тази на Круз бе отразена като сериозна новина. На трета страница заглавие с огромни букви бе заело горната половина: „Лекар и съпругата му заклани“. Авторът се казваше Дейл Конрад. Познавах го по име, защото покриваше науката за поведението и режима на работа в миналото, като предимно пишеше повърхностни статии.
И тази за Круз не правеше изключение. Независимо от голямата площ, която му бяха предоставили, Конрад не бе научил нищо за убийствата, което да не бе вече съобщено в снощните новини. Голяма част от статията бе посветена на биографични данни за Круз. В момента на смъртта е бил на шейсет, два пъти по-възрастен от съпругата си, която бе описана като бивша актриса. Роден е бил в Ню Йорк в богатско семейство. Участвал е като офицер в Корейската война. Бил прикрепен към психологическия военен корпус, получил доктората си от университет в Южна Флорида и е бил подпомаган от връзките си във висшето общество и вестникарската колона за съвети. Изградил си е рентабилна практика в Палм Бийч, преди да се премести в Калифорния. Отбелязано бе и скорошното му назначаване за декан на факултета, а неговият предшественик професор Милтън Фрейжър бил шокиран от безсмислената смърт на именития си колега.
Смъртта на Лурдес Ескобар бе в последния параграф. „Намерено е и тялото на домашната прислужничка…“
Оставих вестника. Ню Йорк, богато семейство, връзки във висшето общество — спомен за фалшивата представа, създадена от Шарън за самата нея.
Дали всичко е било измислица? Дали майка й е била неуспяла актриса? Тя живееше като богатско момиче — дрехите, колата, къщата. Вероятно Линда Лание се е оженила успешно — мечтата на „момичето на повикване“ се бе сбъднала.
Или може би тя го е постигнала по друг начин. Предала е на дъщеря си голямата хапка във вид на имение, някога собственост на умрелия милиардер, който е бил неин работодател. А имението по договор си е принадлежало на неговата корпорация, която го извади за продан на следващия ден след смъртта на Шарън.
Прекалено много въпроси. Главата започна да ме боли.
Облякох се, намерих един тефтер и моливи и напуснах къщата. Вървейки към долината, пресякох „Сънсет“ и навлязох в северния край на университетското градче. Беше единайсет и двайсет, когато минах през портала и влязох в библиотеката.
Веднага се насочих към информационния отдел, поиграх си с компютърния индекс „Мелвил“ и открих две книги за Леланд Белдинг, притежавани от библиотеката.
Първата бе от 1949-та със заглавие: „Десетте магната“. Втората бе „Инвалидът милиардер“ от Сийман Крос. Изненадан, защото смятах, че всички копия са били иззети, затърсих номерата и всичко, свързано с Лание Линда, но не намерих нищо.
Зарязах компютъра и се заех с не толкова висококвалифицирана дейност — прекарах два часа в разлистване на страници и томове на „Периодичния индекс“. И тук нямаше нищо за Линда Лание, но пък над сто статии за Леланд Белдинг. Като се започне от средата на трийсетте, та чак до средата на седемдесетте. Подбрах около дузина отправки, които се надявах, че ще бъдат достатъчно представителни, качих се на асансьора до архива и започнах да търся източниците. Към два и трийсет вече се бях скътал в едно ъгълче на четвъртия етаж, заобиколен от купчини прошнуровани списания.
Най-ранните неща за Белдинг бяха в списания за въздухоплаване, написани, когато магнатът е бил в началото на двайсетте си години. В тях Леланд Белдинг бе възхваляван като технически и финансов феномен, водещ конструктор на самолети и свързаните със самолетостроенето части и оборудване, с по три патента през всяка година от живота му. Във всеки брой бе използвана една и съща фотография — рекламна снимка на фирмата „Л. Белдинг Индъстриз“. Младият изобретател, седнал в пилотската кабина на един от неговите самолети — с широко отворени очи и шлем на главата, изцяло концентрирал вниманието си върху пулта за управление. Красив, но студен мъж.
Несметното богатство на Белдинг, ранната му зрялост, момчешки вид и стеснителност го бяха направили естествен медиен герой, а тонът на най-ранните популярни статии в списанията бе хвалебствен. В една от статиите бе описан като „най-желаният ерген на 1937-ма“. В друга го представяха като „човекът, когото Америка би короновала за свой принц“.
Предвоенно есе в „Колиърс“ обобщаваше пътя му към славата по следния начин: „Той е роден в богатство през 1910-та, единствено дете на заможна наследница от Ню Порт, Роуд Айланд и доставчик на петрол от Тексас, превърнал се в благороден фермер“.