— Това е жестоко.
— Това не е тийнейджърска детективска фантасмагория.
Тупна с крак и загриза нокътя на палеца си.
— Ще го направим ли в писмена форма?
— Кое?
— Че сме сключили споразумение. Договор? Имам изключителни права първа да публикувам вашата информация.
— Мислех, че сте журналистка, а не адвокатка.
— Правило номер едно: „Пази си задника“.
— Грешка, Мора. Първото правило е никога да не оставяш следи.
Занесох подноса в кухнята. Телефонът иззвъня. Преди да мога да се добера до него, тя вече бе вдигнала деривата в дневната. Когато се върнах, тя тъкмо окачваше слушалката и се усмихваше.
— Тя затвори.
— Коя е тя?
— Една жена. Казах й да почака, за да те повикам. Тя рече: „Забравете“. Звучеше ядосана. — Лукава усмивчица. „Ревнива.“ Повдигна рамене. — Извинете ме.
— Много кофти, Мора. Липсата на всякакви маниери да не е част от служебните ти задължения?
— Съжалявам. — Този път изглежда наистина се извиняваше.
Една жена. Посочих вратата.
— Сбогом, госпожице Бенън.
— Слушайте, това наистина бе просташко. Извинявам се.
Отидох до вратата и я отворих.
— Вече казах, че съжалявам. — Пауза. — Окей. Забравете за договора. Искам да кажа, щом не ви вярвам, едно парче хартия не би имало никаква стойност, нали? И така, аз ви вярвам.
— Трогнат съм — завъртях бравата.
— Казвам ви, че съм съгласна.
— Време за отстъпление — подхвърлих.
— Добре де, какво искате в замяна?
— Три неща. Първо — обещание да стоите на страна.
— Колко дълго?
— Докато не ви кажа, че е безопасно.
— Неприемливо.
— Пожелавам ви всичко хубаво, Мора.
— По дяволите! Много ви се иска!
— Преди да продължим, нека да бъдем наясно. Никакво следене, подслушване, никакви измами.
— Веднага схванах.
— Кой е връзката ти в участъка? Човекът, който ти е съобщил за липсващото досие.
Тя се шокира.
— Какво ви кара да мислите, че той или тя са от управлението?
— Ти спомена юридически данни.
— Не си въобразявайте разни работи. — Мъчеше се да изглежда загадъчна. — Както и да е, няма да издам източниците си.
— Просто се увери, че той или тя са безпристрастни. За собствена безопасност.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Да! Това второ ли беше?
— Не, първо. Второ — трябва да ми съобщаваш всичко, което научиш за връзката между Ренсъм и Круз.
— Само онова, което вече ви съобщих. Дисертацията. Той е бил научният й ръководител. Имали са общ кабинет в Бевърли Хилс.
— Това ли е всичко?
— Това е.
Гледах я достатъчно дълго, преди да реша дали й вярвам.
— А третото какво е?
— На каква тема беше дисертацията?
— Вече ви казах, че я прегледах набързо.
— Какво запомни?
— Ставаше дума нещо за близнаци — близнаци и раздвояващи се личности и мисля още за его интегритет. Използвала бе много терминология.
— Трето — да ми направиш фотокопие.
— Няма да стане. Да не съм ви секретарка!
— Не си. Върни я там, откъдето си я взела — вероятно университетската библиотека, отдела по психология. Сам ще си направя фотокопие.
— По дяволите, ще взема да донеса утре ксерокопието.
— Никакви посещения — напомних й аз. — Изпрати го с експресна поща.
Написах адреса и й го подадох. Тя го пъхна между страниците на книгата.
— По дяволите! И с пациентите ли се държите толкова авторитарно?
— Това е положението. Имаме общ бизнес.
— Вие, да. Аз не получих нищо, освен голи обещания.
Начумери се.
— Най-добре е да бъдете в моя отбор, доктор Делауер. Ще се добера до тази история на всяка цена.
— Когато науча нещо, което може да бъде изнесено в пресата, вие ще бъдете първия човек, на когото ще се обадя.
Вече на половината път към вратата тя се обърна:
— Още нещо — не съм някаква скапана тийнейджърка. На двайсет и една съм. От вчера.
— Честит рожден ден! И дано да доживеете още много такива.
След като се уверих, че колата й е потеглила, набрах Сан Луис Обиспо, за да се опитам да оправя някак възникналото недоразумение с Робин. Разговорът не доведе до забележим напредък и макар и дружелюбно, тя отново отказа да се прибере вкъщи.