— Представях си работа в някой институт — казах аз. — Измервания на черепи, долихокефали, брахикефали и така нататък…
Той ме погледна малко иронично — както ми се стори.
— Не сте слушали за експедицията Бежар, нали? Това в същност е отдавна забравена история, няма откъде да научите. Тогава, преди двадесетина години, вестниците писаха. После историята отшумя, а доказателствата изчезнаха.
— Какви доказателства? За експедицията ли?
— Не, не… експедицията е факт, тя не може да бъде отречена и сега, след като доказателствата вече не са у мен, няма защо да бъде отричана. Работата е в друго, в генетичните шифри.
— Не разбирам нищо — казах аз.
Той смукна от цитронадата си, после каза:
— А интересува ли ви? И имате ли достатъчно време? Мога да ви разкажа някои неща. И съвсем не сте задължен да ми вярвате.
Подозирах някаква история. От тези, които, ако не са верни, са поне добре измислени. Етиен Бежар можеше и да не е доктор по антропология, можеше да не е правил никаква експедиция, но положително умееше да фабулира. А пък аз имах достатъчно време и нищо не ми пречеше да се протягам край масата и да го слушам. Винаги има достатъчно време за всичко.
Поръчах още една цитронада за него и нещо към цитронадата, а за мен още един чай.
— Ако не възразявате, да се пренесем на съседната масичка — предложи той. — Както ви казах, тук вече ни огря.
Пренесохме се.
— Аз съм завършил в Калкута — започна Бежар. — Беше малко преди войната, вие сигурно тогава сте били още момче. Баща ми беше там на работа в една търговска компания и… какво да ви кажа, живеехме сносно, като имате пред вид какво е в Калкута. Завърших и бях работил вече една година, когато баща ми се разболя. Знаете, една от онези тъмни тропически болести, на които е известен само краят, а никога — началото. Те и имената ни са такива — онялаи, анюм-вай, гунду… няма какво да ви ги разказвам. Гледаш, човекът започва да линее, отпада, на лицето му има вече знака на смъртта, а той все се надява. Тежко. И никой не може да ти помогне. Лекарите вдигат рамена, дават лекарства колкото да се каже, че нещо вършат. Когато решиш да отидеш при знахар, той вече не иска да лекува болния, защото е бил при лекар и магията няма да хване.
— А хваща ли? — запитах аз с тайно любопитство. Все пак, ако можеше да му се вярва, беше живял в Индия. Онази Индия — на тугите, на йогите, на шесторъките богове и въображението. Кой знае какво беше видял!
— Аз не вярвам в знахарите и никога не съм вярвал — каза Бежар сериозно. — В мнозинството си те са примитивни мошеници, разбира се — на различни нива. Има шамани при ескимосите, а има и специалисти по психоанализата при мултимилионерите. Всеки с нуждите си. Но за какво ви говорех…
— За заболяването на вашия баща.
— Да. Баща ми почина след година, не можах да разбера от какво. Майка ми се върна със сестра ми във Франция, тук имахме някакво малко наследство, а аз заминах за Дарджилинг.
— За къде?
— Дарджилинг е едно градче в Предхималаите. Спретнато, приятно градче, без страшната мистерия на пристанищните градове и без лукса на курортите. Предложиха ми там едно добре платено място и аз заминах. Какво да се прави — трябваха ми средства, исках да специализирам след войната, а за това са нужни пари.
— Значи, в Хималаите?
— А, не. В Предхималаите. Знаете, първата гледка на Хималаите, когато случите добро време, прави потресаващо впечатление. Влакът пълзи из равнината, нощта се сменя с ден, денят — с нощ, и една сутрин виждате хоризонта, затворен от огромни снежнобели планини, най-големите, които сте сънували някога. Съзерцавате ги със страхопочитание и лека уплаха, защото над синкаво-белите върхове са само облаците. Но влакът върви и върви и вашата уплаха се сменя със страх. Вие забелязвате, че облаците не се движат, че стоят на едно и също място. Това, което сте взели за облаци, са истинските Хималаи, другото са само скромните Предхималаи… Но не ви ли отегчих? За какво говорех…
— За Дарджилинг.
— Да. Там чух най-напред легендата за снежния човек. Нали я знаете.
— Разбира се. Спорят за нея като бесни — казах аз. — Какво толкова има да спорят? Има или няма още жив по Хималаите някакъв маймуночовек — това не е толкова важно. Какво променя в науката? Живее, крие се от хората — нека се крие. Или не съществува — пак добре. Въобще, струва ми се, че цялата работа е сензация за тиражите на вестниците и списанията. Как мислите?
Той смучеше цитронадата си спокойно. Остави пластмасовата сламка и каза:
— Извинете, но вие не знаете легендата. А тя е накъсо казано, в следното: Хималаите били обиталища на боговете и в техните градини живеели щастливо всички животни. Само човек нямало. Ей така си живеели… много щастливо, разбира се, щом като нямало хора! Но намерила се една пакостлива маймуна и много любопитна — те маймуните въобще са любопитни. С нея започнало всичко. В градините имало едно дърво с особени плодове. Шива бил забранил на животните да ядат от тях и всички строго спазвали забраната. Само маймуната решила скритом да опита от плодовете. И ги опитала, разбира се. Последствията били страшни. Шива се разгневил и наказал маймуната.