Безсмислено е да ви описвам пътя си, все едно — вие едва ли имате представа за онези области. Това е една тясна ивица между държавите Бутан и Непал. Тясна е на картите. В същност никой не знае къде са границите, защото когато зъберите надвиснат над главата ти, всякакви граници стават абсурдни.
Вървяхме без път и пътеки, право на север, накъдето се издигаше бялата глава на Канченджунга — един от хималайските осемхилядници. Не бях минавал по тези места. Това са въртопи от страшни скали и бездънни пропасти. Човек пълзи едва-едва, смята, че най-трудното е минало, и когато решава, че наистина е минало — тогава вижда над главата си още по-страшни върхове. Някъде долу се синеят тънките ленти на реки, белите кълба на водопади, но нищо не се чува. Наоколо е каменно безмълвие.
Спряхме за нощуване едва когато крачките на нашия водач започнаха да стават несигурни — не можехме да рискуваме да се загубим. Разпънахме двете палатки, сварихме малко чай и вечеряхме. Може би сте чували — чаят по тези места се пие с овча лой. В първите години в Дарджилинг ми се повдигаше от такъв чай, после свикнах и установих, че това дава някакви преимущества при високопланинските преходи, сигурно мазнината по-добре се поема от организма. Но не това е важно. Вечерта, преди да легнем, нашият водач дълго гледа към долината, от която бяхме тръгнали, най-после каза:
— Сахиб, високият върви след нас. Виждам огъня му.
Колкото и да се взирах, нищо не можех да забележа. Но момчето положително виждаше огъня на нашите съперници. То беше от хотите, а за тях се говори, че можели да виждат и нощем, както през деня. Значи Ричард Лей не беше губил нито час и ни беше последвал, без да остане двата дни в Дарджилинг. Знаменателно обстоятелство. Или той знаеше добре пътя ни, или имаше свои водачи.
Спах неспокойно. На два-три пъти се будих и излизах от палатката, като че някой обикаляше наоколо. Нищо нямаше, но нервите ми бяха така изпънати, че можех да стрелям по всяка сянка, която би ми се мернала. В Хималаите и нощите са малко по-особени. Уж е тъмно, небето е близо, пълно с едри, трепкащи звезди — като гроздове, а когато посвикне човек с тъмнината, забелязва, че скалите фосфоресцират с особена светлина. Като че вътре в тях, дълбоко, нещо гори и навън проникват само отблясъци. Това е от звездите и разредената атмосфера.
Втория ден пътувахме пак по същия начин, а на третия разбрах, че в същност трудно ще се мерим с Ричард Лей. Аз не бях трениран, вървях много бавно за шерпите-носачи и ги измъчвах с мравешкия си ход. Те без мен биха вървели поне два пъти по-бързо. А Лей и хората му бяха опитни алпинисти и щяха да ни настигнат.
Само хитростта на нашия водач осуети срещата ни с Лей в планината. Изглежда, че момчето все пак ни преведе по някаква пътека, която шерпите не знаеха, и вечерта влязохме в манастира.
Тунгхима е от онези хималайски чудеса, които поразяват, когато ги видите. На четири хиляди метра височина над морското равнище, където вече няма гори, а само мъхове, лишеи и диви храсталаци, които отчаяно се впиват между скалите, след някой завой се озовавате пред висок каменен зид с малки бойници. Похлопвате с чукчето на вратата, отварят ви и попадате в друг свят. Свят като градина. Кой знае откъде е донесена пръст и наредена на малки тераси, грижливо обрамчени с малки камъни. Кой знае откъде са донесени дребни, устойчиви борчета и храсти, които през лятото цъфтят по няколко дни и не връзват. А и мъховете по камъните като че са по-други.
В манастира живееха само трима монаси — баща, син и внук. Нашият водач им каза откъде идваме, но това въобще не ги развълнува — такъв е обичаят, те с нищо не биха показали чувствата си, даже земята да се разтвори пред тях. Старецът кимна мълчаливо, което значеше, че ни приемат, а внукът изтича и ни донесе козе мляко в мехове — знак на гостоприемство.
Чаках да ми дадат някакъв знак, да покажат, че са предупредени за идването ми, но знак нямаше. А гуру беше говорил, че тук ще има човек, който ще ме води!
Попитах предпазливо стареца дали някога не са забелязвали около манастира йе-ти. Той сбръчка чело, като че си припомняше отдавна забравени събития, после каза:
— Защо споменаваш духовете на прокълнатите? Ако трябва да ги срещнеш, те сами ще те извикат!
— А ти срещал ли си ги?
Старецът ме изгледа. Очите му бяха избистрени от годините.
— Това беше по времето, когато като теб търсех света. Но само те знаят кого трябва да призоват.