Когато за първи път се явих в лабораторията на професора, това, което видях, се оказа по-объркващо от слуховете. Всичко в помещението бе покрито с прах. Книгите и апаратурата не бяха докосвани от месеци. Заварих го да дреме зад бюрото си. Единствените следи от скорошна дейност бяха трите препълнени пепелника, ножицата и сутрешния вестник, от чиято първа страница бяха изрязани някои неща.
Когато вдигна поглед към мен, видях, че очите му са помътнели от умора.
— Здрасти — каза той. — Май не мога да се наспя както трябва през нощта. — Запали цигара. Ръцете му леко трепереха. — Ти ли си младият човек, на когото трябва да помогна за дипломната работа?
— Да — отвърнах аз. Само след миг професорът превърна съмненията ми в тревога.
— Участва ли във войната? — попита ме той.
— Да.
— Не останаха много здрави неща отвъд океана, нали?
— Така е.
— Мислиш ли, че ще има друга война?
— Така ми изглежда, сър.
— Какво може да се направи по въпроса?
— Струва ми се, че положението е безнадеждно.
Той се вгледа в мен съсредоточено.
— Знаеш ли нещо за международното право, Обединените нации и всичко останало?
— Само от вестниците, сър.
— И аз съм така — въздъхна професорът. Показа ми дебела папка, пълна с изрезки от вестници. — Никога не съм се интересувал от международната политика. Сега я изучавам, както някога изучавах плъховете. Всички казват, че положението е безнадеждно.
— Само чудо би могло… — започнах аз.
— Вярваш ли в чудеса? — прекъсна ме той рязко. Професорът извади два зара от джобчето на жилетката си. — Ще се опитам да хвърля две. — Хвърли две три пъти под ред. — Шансът това да се случи е едно на 47 000. Ето ти чудо.
Барнхаус се усмихна за миг и сложи край на срещата ни, като заяви, че имал лекция, която е започнала преди десет минути.
Не бързаше да ми се довери и не спомена повече фокуса със заровете. Аз предположих, че са фалшиви и забравих за тях. Постави ми задачата да наблюдавам как мъжки плъхове преминават по проводници с електричество, за да се доберат до храна или до женски плъхове — експеримент, проведен удовлетворително за всички още през трийсетте години. И сякаш безсмислеността на тази работа не беше достатъчна, професорът ме дразнеше допълнително с неуместни въпроси. Любимите му бяха: „Мислиш ли, че трябваше да пускаме атомната бомба над Хирошима?“ и „Мислиш ли, че всяка научна информация е полезна за човечеството?“
Все пак, не се чувствах излъган дълго.
— Дай на горките животни малко почивка — каза ми той една сутрин, някъде около месец след като започнах работата си при него. — Иска ми се да ми помогнеш да се вгледам в един по-интересен проблем, а именно, моята нормалност.
Върнах плъховете в клетките им.
— Това, което трябва да направиш, е съвсем просто — каза той тихо. — Наблюдавай мастилницата на бюрото ми. Ако установиш, че с нея не се случва нищо, аз мирно и тихо, бих добавил и с облекчение, ще отида в най-близката психиатрия.
Кимнах неуверено.
Барнхаус заключи вратата на лабораторията и спусна щорите, така че останахме в полуздрач.
— Трябва да знаеш, че съм странен — каза той. — Страхът от мен самия ме е направил странен.
— Намирам, че сте донякъде ексцентричен — обадих се аз, — но в никакъв случай не…
— Ако нищо не се случи с тази мастилница, единственото определение за мен ще може да бъде „луд за връзване“ — прекъсна ме професорът и запали лампата. Очите ми се присвиха. — За да добиеш представа точно колко луд, ще ти кажа какви мисли минават през ума ми, когато би трябвало да спя. Мисля, че мога да спася света. Струва ми се, че мога да направя всички народи богати и да ги накарам да се откажат от войната завинаги. Струва ми се, че мога да прокарам пътища през джунглите, да напоя пустините, да строя язовири само за една нощ.
— Да, сър.
— Наблюдавай мастилницата.
Вгледах се старателно и изпълнен със страх. От нея сякаш долиташе някакво високо жужене. След малко започна да вибрира застрашително и накрая да подскача върху плота, описвайки два шумни кръга. После спря, зажужа отново, засвети с червена светлина и се пръсна на парчета сред синкавозеленикав проблясък.
Може би косата ми е била изправена. Професорът тихо се засмя.
— Магнитно поле? — успях да проговоря накрая.
— Де да беше магнитно поле — промърмори той. И ми разказа за динамопсихизма. Знаеше, че съществува такава сила. Не бе в състояние да я обясни. — В това съм сам. Няма никой друг и е ужасно.