— Но умението ви е изумително и прекрасно! — възкликнах аз.
— Ако нещата опираха само до местенето на мастилници — отвърна той и сви рамене безутешно — всичко щеше да е наред. — Но аз не съм играчка, момчето ми. Ако искаш, можем да се разходим наоколо, за да ти покажа какво имам предвид. — И ми заговори за пръснати на прах канири, съборени дъбове и разрушени изоставени фермерски постройки на петдесетина километра от колежа. — И всичко това направих, докато седях тук и мислех — завърши той. — При това не особено усърдно. — Професорът се почеса по главата неспокойно. — Просто не смея да се съсредоточа, както мога, от страх да не предизвикам разрушения. Стигнал съм до положение, всяко мое случайно хрумване да е като динамит. — Последва потискаща пауза. — Допреди няколко дни мислех, че е най-добре да пазя тайната си, защото се страхувах от нещата, за които би могла да бъде използвана. Сега си давам сметка, че правото ми да я притежавам, е колкото правото на когото и да било да притежава атомна бомба. — Той затършува в една купчина листа. — Според мен това казва всичко, което трябва да бъде казано.
Показа ми чернова на писмо до държавния секретар.
Уважаеми Господине,
Открих нова сила, за чиято употреба не са нужни никакви разходи и която по всяка вероятност ще се окаже по-съдбоносна от атомната енергия. Бих искал тя да се използва най-ефективно в името на мира и затова се нуждая от съвета Ви относно начините, това да бъде направено най-добре.
— Нямам представа какво ще стане след това — каза Барнхаус.
Последваха три кошмарни месеци, през които политиците и военните от върха идваха по всяко време, за да наблюдават фокусите на професора.
Бяхме настанени в едно старо имение близо до Шарлътсвил, Вирджиния, където ни откараха пет дни след изпращането на писмото. Оградиха ни с бодлива тел и двайсет телохранители, нарекоха ни "Проект „Доброжелателство“ и ни сложиха гриф „Строго секретно“.
За компания ни бяха осигурени генерал Хонус Баркър и служителя на Държавния департамент Уилям К. Кътръл. На думите на професора за мир чрез изобилие те отвръщаха с угоднически усмивки, продължителни обсъждания на практическите стъпки и реалистично мислене. При това отношение, професорът, който в началото бе почти готов да отстъпи, само за няколко седмици стана упорито непреклонен.
Беше се съгласил да разкрие мисловния поток, който превръщаше ума му в динамопсихичен излъчвател, но при непрекъснатото и досадно подканяне на Баркър и Кътръл да го направи, започна да дава заден ход. В началото заяви, че информацията може да се предаде само с думи. По-късно каза, че трябвало да се напише обстоен доклад. И накрая, една вечер на масата, малко след като Баркър бе прочел секретната заповед за операция „Мозъчна буря“, професорът обяви:
— Може би ще са необходими около пет години, за да се напише докладът. — Хвърли гневен поглед на генерала. — А може би двайсет.
Разочарованието, предизвикано от тези думи, донякъде бе смекчено от вълнуващото очакване на операция „Мозъчна буря“. Генералът бе в празнично настроение.
— Корабите мишени вече са на път за Каролинските острови — обяви той екзалтирано. — Цели сто и двайсет! От друга страна Фау-2 са готови за изстрелване в Ню Мексико и петдесет реактивни бомбардировача с радиоуправление се преоборудват за учебното нападение над Алютианците. Помислете си само! — Той разгърна щастливо заповедта. — Точно в единайсет нула, нула следващата сряда, ще дам нареждане да се съсредоточиш. И ти, професоре, ще започнеш да мислиш активно за потапянето на корабите мишени, за унищожаването на ракетите, преди да достигнат целта, и за свалянето на петдесетте бомбардировача, преди да бомбардират Алютианците. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?
Лицето на професора посивя и той притвори очи.
— Както вече те осведомих, приятелю, не знам какво съм в състояние да направя. — И добави с горчивина: — А за тази операция „Мозъчна буря“ никой не ме е питал. Тя ми прилича на детинщина и е чудовищно скъпа.
Генерал Баркър се изопна като струна.
— Сър — каза той, — вашата област е психологията и аз никога не бих се осмелил да ви давам съвети, свързани с нея. Моята област е националната отбрана. Имам трийсетгодишен опит и многобройни успехи, професоре, така че ви моля да не подлагате преценките ми на критика.
Барнхаус се обърна към Кътръл умолително:
— Вижте, нали целта е да се отървем тъкмо от войните и военните проблеми? Няма ли да е далеч по-полезно и по-евтино, ако просто се опитам да придвижа големи облачни масиви над някой сух район или нещо подобно? Признавам, че не разбирам от международна политика, но ми се струва смислено да се очаква, че никой няма да иска да участва във войни, ако навсякъде има достатъчно от всичко. Бих предпочел да се опитам да задвижа генератори на места, където няма никакви въглища или друга енергия, да напоявам пустините и така нататък. Вие можете да прецените какво е нужно на всяка страна и аз ще й го осигуря, без да похарча и цент на американския данъкоплатец.