— Цената на свободата е непрекъснатата бдителност — отвърна тежко генералът.
Кътръл го изгледа с лек укор.
— За жалост генералът има известно право — каза той. — Какво ли не бих дал светът да беше готов за тези идеали. Истината обаче е, че не е. Не сме заобиколени от братя, а от врагове. Не липсата на ресурси кара света да воюва, а борбата за власт. Кой ще управлява планетата, хората като нас или като тях?
Професорът кимна в знак на неохотно съгласие и стана.
— Извинете ме, господа — каза той. — В края на краищата вие сте в състояние да прецените по-добре от мен кое е добро за страната. Ще направя каквото искате. — Обърна към мен. — Не забравяй да навиеш секретния часовник и да пуснеш поверителната котка навън.
След тези мрачни думи той се качи в стаята си.
От съображения, свързани с националната сигурност, операция „Мозъчна буря“ бе проведена без знанието на американските граждани, които плащаха разходите за нея. Наблюдателите, техниците и военните знаеха, че ще се провеждат някакви изпитания, но нямаха представа какви точно. Само трийсет и седем души, включително и аз, имахме представа за какво става дума.
Денят, определен за операцията, беше необикновено хладен във Вирджиния. В камината пращеше огън, а блестящите метални шкафове покрай стените отразяваха отблясъците на огъня във всекидневната. Единственото, останало от старата мебелировка нещо, беше едно викторианско канапенце за двама, поставено в средата на стаята пред три телевизионни екрана. За нас, десетината удостоени с привилегията да наблюдаваме, бе донесена дълга пейка. На екраните отляво надясно се виждаха пустинята, където трябваше да попаднат ракетите, флотилията от мишени и част от алютийското небе, където трябваше да прелетят бомбардировачите с радиоуправление.
Деветдесет минути преди часът „Х“ по радиото бе докладвано, че ракетите са готови, че наблюдателните кораби са се оттеглили на достатъчно разстояние, че бомбардировачите са излетели. Малобройната публика във Вирджиния, настанена на пейката по старшинство, пушеше доста и почти не говореше. Професор Барнхаус беше в стаята си. Генерал Баркър се суетеше из къщата като домакиня, която приготвя вечеря за двайсетина души.
Десет минути преди часа „Х“ генералът избута професора в стаята. Барнхаус беше по чехли, сиви памучни панталони, сив пуловер и бяла риза с разкопчана яка. Двамата седнаха един до друг на канапенцето. Генералът беше вдървен и се потеше. Професорът беше весел. Той огледа трите монитора, запали цигара и се разположи удобно.
— Бомбардировачите засечени! — докладваха алютийските наблюдатели.
— Ракетите изстреляни — докладва радистът от Ню Мексико.
Всички ние насочихме погледи към големия електрически часовник на рафта над камината, докато професорът, все още полуусмихнат, продължаваше да гледа екраните. С приглушен глас генералът отброи секундите, оставащи до часа „Х“.
— Пет… четири… три… две… едно… съсредоточи се!
Професор Барнхаус затвори очи, присви устни и започна да разтрива слепоочията си. Остана в това положение около минута. Изображенията на екраните заподскачаха, радиовръзката бе удавена в шум. Професорът въздъхна, отвори очи и се усмихна уверено.
— Даде ли всичко от себе си? — попита генералът, изпълнен със съмнение.
— Да — отвърна професорът.
След миг образите на екраните се възстановиха, а по радиото долетяха изумените викове на наблюдателите. Алютийското небе бе прорязано от ивици дим, оставащи след виещите с бясна скорост към земята бомбардировачи. В същия момент над целта на ракетите се появиха бели облачета, следвани от лек тътен.
Генерал Баркър поклати щастливо глава.
— Боже мой! — изграчи той. — Боже мой! Боже мой! Боже мой!
— Гледай! — извика генералът, който седеше до мен. — Флотът е непокътнат!
— Струва ми се, че оръдията увисват надолу — отбеляза Кътръл.
Станахме от пейката и се приближихме до екраните, за да видим пораженията по-добре. Казаното от Кътръл се оказа вярно. Оръдията на корабите се извиваха надолу и опираха в стоманените палуби. Ние във Вирджиния вдигахме такъв шум, че бе невъзможно да се чуят докладите по радиото. Бяхме толкова погълнати от преживяното, че не забелязахме изчезването на професора, докато две силни изпращявания не ни накараха да замлъкнем. Радиовръзката изчезна.