Щом стигна стаята на Ариел, отвори с такава сила вратата й, че тя се трясна в стената. Доколкото можеше да види, Ариел дори не помръдна от звука, което само го разяри още повече. Как можеше да спи толкова блажено след нощта, прекарана заедно? Беше се представил доста над нормата дори за магьосник. Тя не би трябвало да спи. Би трябвало да ридае, че вълшебната им нощ е свършила! Какво, по дяволите, ставаше с нея?
Докато отиваше към леглото й една част от ума му му подсказваше да се махне веднага. Очевидно Ариел бе приела съдбата си, което означаваше, че няма да му се наложи да се занимава с истериите на простосмъртните. Като допълнителна награда тя му беше върнала кристала. Значи всичко беше наред.
Но останалата неразумна част от ума му не беше в настроение да слуша логиката. Беше направил брачната магия на Ариел и сега беше безвъзвратно влюбен в нея. Искаше му се тя да... Всъщност не знаеше какво иска от нея, но не беше това.
Сграбчи завивката и я смъкна от нея. Тъй като Ариел не помръдна, той я стисна за рамото и силно я разтърси. Дори тогава изминаха няколко секунди, преди тя да се претърколи по гръб.
Ариел се прозя широко и сънливо премигна срещу него.
— Лусиен? — замаяно рече тя. — Какво има?
— Ето това! — сопна се той и размаха кристала пред лицето й. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Тя потри очи с опакото на ръцете си и каза с една нова прозявка:
— Връщам ти кристала.
— Защо? — попита той.
— Защото каза, че имаш нужда от него, за да действаш с пълна сила, а ако искаш да спасиш брат ми ще ти трябва цялата ти сила, нали?
Лусиен впери в нея невярващ поглед.
— Това ли е всичко, което те интересува тази сутрин? Само брат ти?
— Разбира се — отвърна тя и без да откъсва поглед от него, седна и протегна ръка към чаршафа. Хвана го и го придърпа до брадата си в една закъсняла проява на срамежливост.
— Ами ние? — напрегнато запита той.
— Какво „ние“? — повтори тя с удивен вид.
— По дяволите, Ариел. Направих ти брачната магия! Това нищо ли не значи за теб?
— Това означава, че можеш да използваш силата на моята любов към брат ми — отговори тя.
— И това е всичко?
— Трябва ли да значи нещо повече? — попита тя с още по-озадачен вид.
Лусиен впи в нея зашеметен поглед. Не можеше да повярва. Сигурно магията не бе сработила. Това беше единственото обяснение за странното й поведение. Защо беше толкова шокиран? Трябваше да се досети, че ще е нужна повече от една нощ, за да се свърже за постоянно с една простосмъртна. Както бе научил от майка си, на тях не можеше да се разчита, когато ставаше дума за любов. Нещо по-лошо, трябваше да се досети за проблема по-рано. През цялата нощ тя нито веднъж не му беше казала, че го обича, нито му бе направила някакво друго гласно признание.
— Дяволски си права, че трябва да значи нещо повече — изръмжа той и хвърли кристала в краката й. След това хвана лицето й в длани и заби свирепия си поглед в очите й. — Направих ти любовна магия и това значи, че си моя!
Ариел вирна брадичка и го изгледа непокорно.
— Вярно е, че ме омагьоса и прави любов с мене, обаче нямаш никакви права над мен, Лусиен. Ти се отказа от това право, когато заяви, че двамата нямаме съвместно бъдеще.
— Значи, според теб, това, което споделихме през изминалата нощ не значи нищо? — попита той, а гневът му стана още по-силен.
— Не — пламенно отвърна тя. — Това, което споделихме през изминалата нощ, беше чудесно, но то свърши. Сега е време да се захванем на работа и да спасим брат ми. Така че, ще съм ти благодарна, ако излезеш от стаята. Ще се облека и ще се видим в кухнята, за да съставим нашия план.
Поканата й да напусне стаята, премахна последната следа от самоконтрол у Лусиен. Без дори да помисли какво прави, той впи устни в нейните в бурна целувка. Той беше магьосникът тук и ако някой щеше да отпраща някого, това щеше да бъде той. Освен това възнамеряваше да я люби, докато Ариел приемеше факта, че е така омагьосана, както и той.
— Лусиен, недей! — възпротиви се тя, като се откъсна от целувката му, докато той я поваляше на леглото. Лусиен издърпа чаршафа от ръката й и разтвори бедрата й, докато тя добавяше: — Между нас всичко е свършено!
— Не е свършено, докато аз не кажа — гневно каза той, като сграбчи главата й и я изгледа намръщено.
Ариел погледна разгневеното лице на Лусиен и с изненада откри, че не е изплашена, защото със сърцето си знаеше, че той никога не би я наранил. Но, по някакъв начин, бе напълно объркана от поведението му. Ако разбираше правилно ситуацията, той бе гневен загдето му бе оставила кристала, а в това нямаше никаква логика. Откакто й го беше дал, той се опитваше да си го върне. Мислеше си, че като му го върне, той ще се зарадва, вместо да се държи като луд.