Тъй като Лусиен отказваше да й помогне, Ариел посегна към кристала в търсене на чувствата му. Когато го докосна, тя примигна от изненада, защото там нямаше нищо — само студена, мрачна празнота. Сякаш емоциите му бяха изключени. По гърба й пробяга ужасена тръпка.
— Какво решаваш, Ариел? — провлече той с лишен от чувства като изражението му глас. — Ще ми позволиш или няма да ми позволиш да ти направя магията?
Разумът й подсказваше да не му позволява да й прави други магии. Но омагьосаната й част, която беше влюбена в него, възразяваше, че Лусиен е прекарал целия си живот в доказване на способностите си, защото е със смесена кръв. Беше време някой да ги признае само въз основа на най-обикновено доверие. И тъй като тя беше влюбена в него, трябваше пак тя да направи първата стъпка.
Молейки се това да не грешка, Ариел посегна към шишенцето и го изпи, преди да е променила решението си. Съдържанието му едва ли беше повече от четвърт чаена лъжичка, но вкусът му беше толкова неприятен, че тя едновременно се намръщи и потрепери, докато Лусиен мърмореше някакви думи. След това й подаде кафената чаша и каза:
— Магията е направена.
Ариел бързо изпи хладкото кафе, за да отмие от устата си ужасния вкус на отварата. След това остави чашата на масата, изправи се и рече:
— Е, предполагам, че е по-добре да тръгвам към града.
Лусиен кимна.
— Помни, внимавай с Гейлън, не се приближавай до неизвестния магьосник и се прибери в къщи преди първото докосване на нощта!
Изглеждаше и звучеше така безстрастен, както и преди Ариел да бе тръгнала срещу интуицията си и да му бе позволила да я омагьоса. Заболя я, защото искаше да покаже някаква форма на признателност, че му се бе доверила. Фактът, че не изразяваше нищо, я накара да се съмнява, че е извършила ужасна глупост.
Но вече беше твърде късно да се безпокои, реши тя с огорчение. Магията вече бе направена.
— Ще се видим по-късно — каза тя и тръгна към вратата.
Лусиен не отговори, но Ариел чувстваше погледа му забит в гърба си. Устоя на желанието си да се обърне към него. Беше съвсем объркан и имаше смътното усещане, че щеше да остане в това състояние до края на живота си.
Лусиен изчака, докато колата на Ариел се отдалечи от къщата, преди да позволи на чувствата си да излязат на повърхността. Когато изведнъж тя бе започнала да изпитва съмнения и недоверие към него въпреки магията, почувства такава силна болка, че се наложи да блокира чувствата си, за да не избухне.
Сега емоциите му се променяха из цялата гама от гняв до наранена гордост. Лусиен поклати глава с досада. Опита се да се успокои с мисълта, че поведението й е само страничен ефект от любовната магия, но знаеше, че не това е истината. От мига, в който се бе запознал с Ариел, тя го държеше в постоянно напрежение. Беше влудяващо, но по един странен начин му се струваше приятно. Ако не друго, поне Ариел беше едно истинско предизвикателство. Дори когато четеше мислите й, тя притежаваше способността да го изненадва и да го изкарва от кожата му. Щеше да му липсва, когато си идеше.
Ето това със сигурност беше ефект от любовната магия, незабавно заключи той. Ариел беше упорита, непредсказуема простосмъртна, която постоянно го ядосваше и колкото по-скоро изчезнеше от живота му, толкова по-добре. А най-бързият начин това да се случи бе да намери брат й. Стигнал до това заключение той тръгна към задната врата. Тъй като не можеше да стори нищо друго, преди Ариел да се е върнала с кристала, можеше да продължи търсенето. С малко успех можеше да открие Арманд, преди тя да си е дошла от града.
Тъкмо бе навлязъл в гората, когато чу жалостиво котешко мяукане. Звукът го накара незабавно да застине. Знаеше, че това е Оумен, но беше прекалено зает с мислите си и не разбра какво му казваше.
„Забрави тази глупава котка! — му каза един вътрешен глас. — Направи кухнята ти на пух и прах, и избяга. Ако това е всичката й лоялност, тогава по-добре да я няма.“
Може би щеше да успее да убеди сам себе си, ако Оумен не бе измяукала още веднъж. Отново не успя да разбере какво му казва, но тонът й му подсказа, че е в беда. Знаеше, че е лудост, но се насочи в посока на звука. От три години Оумен беше единствената му другарка и спътница. Просто не можеше да я изостави в беда, при все че тя бе го напуснала по свой избор, когато бе направил брачната магия на себе си и Ариел.
Тръгна предпазливо между дърветата и се опита да свърже ума си с нея. Не успя да постигне нищо друго, освен да я накара отново да измяука.
Не бе изминал голямо разстояние, когато въздухът пред него изведнъж започна да трепти. Преди да успее напълно да разбере какво става, пред него изникна неизвестният магьосник.