Лусиен впери изненадан поглед в него. Толкова отдавна никой не бе чел мислите му, че се почувства нападнат. Изведнъж разбра защо Ариел го намираше за толкова дразнещо. Беше права. Четенето на мисли беше грубо нарушаване на личните права. Чувството се засили, когато се опита да прочете мислите на Себастиан и не успя. Очевидно магьосникът беше достатъчно силен, за да му попречи. Неуспехът го накара да почувства безпомощно безсилие, което го разгневи.
— Кой, по дяволите, си ти и какво искаш от мен? — попита той.
— Сега не мога да ти кажа, Лусиен. Просто ми се довери.
— Дай ми поне една причина да го направя — отвърна Лусиен.
— Нямаш друг избор — каза Себастиан. — Ако се добереш до Дантес, преди да е възвърнал паметта си, Гейлън няма да разбере, че си тук, преди да си готов да се разкриеш. Обаче ако не действаш според информацията ми ще изгубиш елемента на изненада. Гейлън ще те унищожи, а след това ще излее гнева си върху простосмъртните, загдето са ти помогнали. Познаваш го по-отдавна, отколкото аз, Лусиен. Какво мислиш, че ще стори с една простосмъртна жена, когато открие, че тя е обвързана с мелеза, който той е мразил през целия си живот?
Лусиен беше зашеметен. Как Моран бе узнал, че той и Ариел са обвързани с брачната магия?
Едното ъгълче на устните на Моран се изви в иронично забавление.
— Новообвързаните магьосници имат типичен вид, който не може да бъде сбъркан, Лусиен. Сигурен съм, че сам си го виждал. Но сега нямаме време да обсъждаме това. Трябва да отидеш при прокудения и то още сега. Трябва да го направиш заради жена си. Помни колко те мрази Гейлън!
Лусиен потрепери при мисълта какво би сторил Гейлън на Ариел, ако научеше, че е негова жена. Въпреки това не изпитваше особена охота да повярва на Моран.
— Защо ми помагаш?
Себастиан поклати глава със съжаление.
— Съжалявам, Лусиен, но не мога да ти кажа нищо, докато тази история не приключи.
Лусиен реши да използва един урок от учебника на Ариел и попита:
— Не можеш да ми кажеш или не искаш?
Себастиан изглеждаше объркан от въпроса му, но отговори:
— Не мога да ти кажа. Забранено е.
Лусиен внимателно претегли всичко казано от Себастиан и се почувства разкъсван между възможните решения. Ако той беше прав, че Арманд ще възвърне паметта си и другият изгнаник би могъл да му помогне, тогава трябваше да отиде и да го потърси. Но в такъв случай щеше да изостави Ариел. Кристалът беше в нея и следователно нямаше да може да се свърже с нея, освен ако не беше с Гейлън, а тогава това щеше да стане автоматично. Вероятно можеше да изчака, докато попаднеше на него, но това можеше да отнеме часове. Ако искаше да намери прокудения и да се върне навреме, за да спаси Арманд преди падането на нощта, трябваше да действа незабавно.
По дяволите! Защо не се досети, когато Ариел и той се обвързваха да засили мисловната им връзка, така че да може да се свързва с нея когато пожелае? Тогава поне той щеше да може да й каже какво става.
Но връзката не беше засилена и сега му предстоеше да вземе решение. Единственото логично решение бе да направи това, което му бе казал Моран — да потърси прокудения. Успокои разтревожената си съвест с мисълта, че Ариел няма да бъде в опасност. Сега беше пладне, така че Гейлън беше най-слаб, а докато тя оставаше в къщата след първото докосване на нощта, щеше да бъде в безопасност.
— Трябва ми по-точната посока към колибата. Казахте, че се намира отвъд източната граница, но кръгът е с диаметър петнайсет мили, така че източната граница продължава три или четири мили.
— Съжалявам, Лусиен, но не мога да бъда по-точен от това. Би било против...
— Правилата — недоволно го прекъсна Лусиен. — Очаквам да ми обясните всичко, когато това приключи.
— Когато това приключи, вероятно ще чуеш повече, отколкото би искал да знаеш — отговори Себастиан. — А сега върви. Времето ти тече.
— Надявам се, че постъпвам правилно — промърмори Лусиен и затича към източната граница на сборището, усещайки инстинктивно, че, независимо дали щеше да бъде добър или лош, това беше началото на края. Скоро кошмарът щеше да свърши.
Глава осемнадесета
„Гонитба бавна
със стъпка славна.
Спокойна крачка, велика цел,
те побеждават — по-бързо с вой,
нежели с бой: —
«На тебе вси са подчинени,
а ти пък — подчинен на мен.»“
Френсис Томпсън, „Небесната хрътка“
Ариел никога нямаше да повярва, ако й бяха казали, че да гледа хората може да бъде толкова изтощителна или отнемаща време работа. Беше в Сенктюъри вече повече от час и бе успяла да измине едва едната страна на улицата. Разбира се работата й щеше да се облекчи, ако Лусиен не й бе наредил да гледа към всеки, дори към очевидните туристи.