Последва Шана през една врата без табелка, водеща към задната част на фурната. Влязоха в голяма стая без прозорци. Шана не се бе пошегувала, когато бе казала, че мястото не е нищо особено. Стените бяха боядисани в бяло и нямаше никаква украса. Вместо маси и столове имаше две дълги градински маси, разположение върху покрития с паркет в неопределен цвят под. На по-близката до вратата маса се хранеха пет-шест души. Те вдигнаха глави и Ариел с разочарование позна само един от тях. Утеши се с факта, че сега бе едва рано следобед. Вероятно щяха да дойдат още хора, докато се хранеха.
Шана я запозна с хората. Имената им объркаха Ариел. Имаше една стара двойка, чиято фамилия беше Моркоумб и млада двойка, чиято фамилия беше Морони. Групата допълваха две жени на средна възраст, чиито фамилии бяха съответно Моресби и Морли. Като добави към този списък четиримата други, които познаваше — Лусиен Моргрет, Гейлън Морган, Шана Морланд и Корин Мороу, — Ариел забеляза, че фамилиите на всички започваха с буквите М-О-Р. Помисли дали да не попита Шана за това съвпадение, но реши да запази този въпрос за Лусиен. Можеше, обаче, да отиде в ресторанта и да провери местния телефонен указател.
Една жена на средна възраст прие поръчката им. Ариел си поръча сандвич с пилешко, а Шана — с говеждо месо. За пиене си взеха чай с лед. Взеха поръчаното и Шана я поведе към далечния край на втората маса с думите:
— Тук ще имаме повече спокойствие.
Ариел предпочиташе да седне по-близо до вратата, но седна така, че да може да я наблюдава. След като се настаниха, Шана започна да й задава въпроси за живота във Филаделфия. Ариел послушно й отговаряше, вдигайки поглед все път, щом някой влезеше.
Когато Шана научи, че Ариел е живяла из целия свят, тя се развълнува силно и започна да я разпитва за местата, където е била. Тъкмо бе приключила с разказа си за трите години, прекарани в Япония, когато неизвестния магьосник на Лусиен влезе в стаята.
— Шана, кой е този човек? — попита тя.
Шана надникна над рамото й.
— Себастиан Моран. Защо?
— Изглежда ми познат. Оттук ли е?
— Не. От Англия е.
— От Англия ли? — изненадано повтори Ариел. — Как е попаднал в Сенктюъри?
— Той е далечен братовчед на едно семейство, което живееше тук. Всъщност ти живееш в тяхната къща.
Ариел примигна, уверена, че не я е разбрала.
— Наела съм къщата на братовчед му?
Шана кимна утвърдително и Ариел усети как я обзема безпокойство. Лусиен бе казал, че не знае кой е магьосникът, а сега Шана заявяваше, че му е братовчед. Как бе възможно Лусиен да не познава собствения си братовчед?
— След като е братовчед на семейството, защо не е наел къщата? — попита тя.
— Ами, когато пристигна къщата вече бе наета от някой друг, така че той се настани на палатка в гората. След като наемателят си отиде, предложиха на Себастиан да се премести в къщата, но той каза, че предпочита да остане там, където е. Всъщност това ти беше късмета. Ако той се беше преместил, нямаше да можеш да наемеш къщата.
„Да, щастието ми е наистина удивително“, мрачно си каза Ариел, докато обмисляше получената от Шана информация. Стигаше до някои изводи, които изобщо не й допадаха. Нито един от тях нямаше нещо общо с щастието, но всичките бяха свързани с Лусиен. Сега разбираше защо Лусиен бе настоявал толкова много да стои настрана от Моран. Боял се е да не научи, че му е братовчед.
Освен това започваше да подозира кой е бил предишния наемател — Арманд. Защо не се бе досетила по-рано? Изглежда, че Сенктюъри не гъмжеше от жилища, които се отдаваха под наем. Всъщност, когато Лусиен я бе накарал да се обади и да наеме жилището, бе казал, че ако няма свободно жилище, няма да идват в Сенктюъри. Започваше да подозира, че обаждането е имало за цел да провери дали братовчед му е направил каквото е трябвало да направи с Арманд.
Реши да блъфира, за да провери хипотезата си.
— Знаеш ли, Корин Мороу спомена името на човека, който е държал къщата преди мен... Уф, не мога да си го спомня...
— Адам Дъглас — помогна й Шана.
Ариел очакваше да чуе името на Арманд и за миг се стресна. След това си спомни, че брат й винаги използваше чуждо име, докато траеха проучванията му, въпреки че запазваше инициалите си. Псевдонимът му добави още едно доказателство към нарастващите й подозрения за Лусиен.
— Да. Мисля, че това беше името. Корин каза, че си е тръгнал неочаквано.
— А-ха, беше доста изненадващо — рече Шана. — Беше наел къщата до края на септември и след това една нощ се измете, без дори да остави бележка.