Освен това оставаше въпросът с името на Арманд. Лусиен й бе казал, че Гейлън е направил на брат й някаква ужасна магия, която влизаше в действие всеки път, щом някой произнесеше името му. Но ако Арманд е бил известен в Сенктюъри като Адам Дъглас, единственият начин Гейлън да узнае истинското му име е бил от мислите му. Лусиен й бе казал, че й е направил магия, която пречи на Гейлън да чете мислите й, така че разумно беше да се предположи, че е направил същото заклинание на Арманд. Това означаваше, че когато бе казала името на Арманд, магията, която бе влязла в действие е била направена или от Лусиен, или от братовчед му. Беше готова да се обзаложи, че е бил Лусиен. Той я беше изпратил сама в къщата, а след това й бе дал приспивателната отвара, така че да обърка мислите й и да се измъкне от подозрение.
Доколкото разбираше, Лусиен и братовчед му бяха изготвили един малък, спретнат план, който бе вървял добре, докато не се бе появила тя. Лусиен вероятно се беше изплашил, че ще обърка всичко с търсенето на брат си и я беше взел в Сенктюъри със себе си. След това се бе заел да я убеждава, че в цялата история Гейлън е „лошият“. И, което беше още по-лошо, тя се бе хванала на всичките му номера, като се започне от абсурдната изтървана в къщата магия, която много практично се бе превърнала в демон, когато тя, разбира се, не бе видяла. След това Лусиен бе направил най-големия си удар като й бе позволил да й направи любовната магия. Боже, не можеше да повярва, че се е показала такава глупачка!
— Добре, Лусиен Моргрет, веднъж можеш да ме изкараш глупачка, но никога няма да успееш пак — гневно промърмори тя. — Може да съм простосмъртна, но току-що започнах да се боря!
Лусиен стоеше насред гората и се озърташе объркано. Когато Себастиан Моран му бе казал, че прокудените живеят в колиба на една миля отвъд източната граница на сборището, той знаеше, че няма да е лесно да ги открие. Но не бе отчел, че няма да може да се движи по права линия, а ще трябва да следва извивката на границата. Без помощта на кристала не можеше да определя точно посоката, така че се бе движил на зиг-заг, за да е сигурен, че няма да пропусне колибата. Първо тръгна на юг, но не откри дори следа от колиба. А сега току-що бе се върнал в началната точка. Веднага, щом си поемеше дъх, щеше да започне наново търсенето.
Погледна към слънцето. Беше два следобед. Дори при дългия летен ден времето оставаше критичното място. По всичко изгледаше, че Арманд се пази в най-далечната точка от мястото, където стоеше. Това означаваше, че трябваше да извърви една миля до границата и след това още петнайсет мили, за да стигне до него. Ако приемеше, че успееше да го спаси веднага, което беше малковероятно, едва ли щеше да има време да го изведе извън земите на сборището и да се върне за Ариел преди първото докосване на нощта. А интуицията му подсказваше, че трябва да се върне за нея. Нещо ставаше с нея. Можеше да го почувства и това го правеше още по-объркан. Ако с нея се случеше нещо... Не си позволи да завърши мисълта.
Затича напред, доволен, че Оумен бяга до него. Не му беше говорила, откакто Моран я бе пуснал, но беше на негова страна. Знаеше, че е само въпрос на време да му прости, загдето се бе оженил за Ариел. Истинската ирония беше там, че ако бе изчакал още един ден, Оумен нямаше да има за какво да му прощава. Щеше да се запознае с Моран и да спаси Арманд. След това Ариел щеше да си отиде у дома и да изчезне от живота му, а той щеше да продължи по своя път. Но не бе изчакал и сега бяха безвъзвратно и завинаги свързани.
Беше така изгубен в мислите си, че ако Оумен изведнъж не му бе изръмжала щеше да пропусне сламения покрив, който се подаваше сред дърветата отдясно.
— Браво! — похвали я той и спря, за да я вдигне на ръце, преди да тръгне към покрива. Оумен му позволи да я държи не повече от пет-шест стъпки, преди да скочи от ръцете му и да изчезне сред гъстия шубрак.
Скоро чу звук от цепене на дърва. Приближи се тихо до края на дърветата, които ограждаха колибата. Трябваше да се увери, че това е мястото, което търси. Ако наистина беше то, не искаше да ги плаши, които и да бяха те. Ако не друго, поне бе научил като изгнаник, че без кръг, който да те пази, ставаш изключително предпазлив. Ако четирима като него изведнъж обърнеха силите си срещу него, щеше да попадне в адски сериозно затруднение.