— Имате хубав дом, мис Дантес.
— Ъ-ъ... да, благодаря ви. Тази къща значи много за мен. Искате ли захар или мляко за чая си?
— Един резен лимон, ако имате — когато Ариел кимна и се насочи към хладилника, Моргрет попита: — Защо къщата ви означава много за вас?
— Двамата с Арманд сме деца на военни — обясни тя, докато режеше лимона на кръгчета и ги нареждаше върху една малка чинийка. Постави я на масата и средна срещу Лусиен.
Продължи разказа си докато наливаше чая.
— Прекарахме първите осемнайсет години от живота си в местене. На Арманд не му пречеше, но аз ненавиждах местенето от едно място на друго. Сякаш веднага, щом се установях някъде се налагаше отново да ме изтръгнат от корен. Предполагам, че през цялото време съм се чувствала бездомна. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Напълно — отвърна Лусиен, като пое чашата чай, която Ариел му подаде. Преди да осъзнае какво казва, той добави: — Самият аз се чувствам по същия начин през последните три години.
— Защо? — тя подпря лакти на края на масата и отпусна брадичката си върху дланите си, чакайки отговора му.
— Историята е твърде дълга и сложна, за да навлизаме в подробности — отговори той, раздразнен от факта, че бе разкрил пред нея, че се чувства бездомен.
Отпи от чая и с изненада откри, че не е онази отблъскваща, горчива отвара, в която хората са толкова влюбени, а е смес от билки с дъх на ябълка. Загледа се в Ариел над ръба на чашата си, очарован от очите й, които бяха наситено, богато зелено. Никога преди не бе виждал зелени очи. Всички деца в неговото сборище се раждаха с бледосини очи, като неговите. На шестнайсет години цветът им се променяше от синьо в различни отсенки на кафявото. Той беше изключение от правилото. Очите му не се промениха — още едно проклятие от омразното му човешко наследство.
Усети как се надига приливът на горчивината и наруши мълчанието, като попита:
— Намерихте ли нещо в апартамента на брат си?
Лактите на Ариел се хлъзнаха от масата при този въпрос.
— Откъде знаете, че съм била в апартамента на Арманд?
— Продължавам да ви повтарям, че съм магьосник. Знам всичко. И така, намерихте ли нещо?
— Мисля, че споменахте, че знаете всичко — възрази тя.
Моргрет й отправи демонска усмивка, от която видът му стана още по-зловещ. Ариел потрепери и се прегърна с ръце. Реши, че видът на Моргрет е достатъчно зловещ, за да бъде герой от роман на Стивън Кинг.
Но ако усмивката му беше обезпокояваща, това беше нищо в сравнение със страха, който предизвика с думите:
— Ако поискам да разбера нещо, мис Дантес, мога да го сторя, но не искам ненужно да навлизам в ума ви. Човек никога не може да бъде сигурен на какви скрити, тъмни тайни би могъл да се натъкне — гласът му се снижи до тих, галещ шепот, който беше откровено заплашителен. — Искате ли да узная всичките ви скрити, тъмни тайни?
Ариел реши, че Моргрет я дразни. По никакъв начин не би могъл да прочете мислите й. Но щом видя ръката му да се надига към кристала, почувства как я обхваща съмнение.
— Не открих нищо — раздразнено призна тя.
Моргрет отпусна ръката си на масата.
— Значи без мен сте в безизходица.
Ариел беше готова по-скоро да прехапе езика си, отколкото да признае правотата му. Но той беше прав и знаеше, че и тя го знае.
— Без вас съм в безизходица.
— Какво ви разказа Арманд за сборището?
— Каза ми, че се мислят за вещици и магьосници.
— Прозвучахте скептично. Не вярвате ли във вещици и магьосници?
— Вярвам, че има хора, които се занимават с магии, така че в този смисъл на думата съм съгласна със съществуването им.
— Много тактично казано, мис Дантес. Значи нямате никаква представа къде се намира сборището?
Ариел го погледна накриво.
— Ако го знаех, нямаше да дойда да ви търся.
— Ха, мис Дантес, като че ли не ме харесвате много.
— Вие го казахте, не аз.
Лусиен остави чашата на масата, облегна се назад и рече:
— Правилно. Продължавайте в този дух, мис Дантес. Аз съм точно толкова опасен, колкото си мислите.
Ариел разбра, че Моргрет току-що й бе хвърлил ръкавица и макар здравия разум да й подсказваше да я остави там където е, не можа да се сдържи да не приеме предизвикателството.
— А аз съм по-опасна, отколкото си мислите, мистър Моргрет.
Той кимна.
— Смятам, че се разбираме.
— Предполагам. След като приключихме с този въпрос искам да ви кажа, че съм изтощена. Ако сте приключили с чая си бих искала да ви пожелая лека нощ.