Ариел сепнато вдигна глава при тези думи. Изгледа го подозрително и попита:
— Откъде знаеш името на брат ми?
Гейлън я изгледа смутено.
— Ти ми го каза.
— Не, казах ти, че го познаваш като Адам Дъглас.
— Ариел, ти самата ми каза името на брат си. Как иначе бих могъл да го зная? — попита я той с нервен смях.
„Как иначе, наистина?“, зачуди се тя, докато го наблюдаваше с нарастващо безпокойство, защото беше сигурна, че, независимо от умората си, не бе споменавала името на Арманд.
Изведнъж със сърцето си разбра, че е направила ужасна грешка. Всичко, което Лусиен й бе казал за Гейлън беше вярно, а тя сама бе попаднала в капана му. Нещо по-лошо, Лусиен сега също щеше да попадне в него.
Опита се да се успокои, че Лусиен може да се справи с Гейлън, но, колкото и да искаше да го повярва, оставаше изпълнена със съмнения. Гейлън използваше Старите магии. Лусиен бе споменал, че едва е успял да се справи с демоничната магия, която Гейлън бе пуснал в къщата, тъй като не е обучен да се бори срещу Старите магии. Всъщност беше казал, че единствената му възможност да победи Гейлън беше да го изкара извън земите на сборището. А сега всички щяха да умрат заради нея.
Не, нямаше да позволи това, твърдо си каза тя. Беше с Гейлън, което означаваше, че умът на Лусиен е свързан с нейния. Всичко, което трябваше да направи, бе да му каже да стои настрана. Сама бе попаднала в това затруднение, сама щеше да се измъкне от него.
— Сигурно си прав — каза тя на Гейлън. — Вероятно не съм усетила кога съм ти казала името му. Искаш ли малко кафе, докато чакаме?
— Би било добре — каза Гейлън толкова доволно, та Ариел реши, че е успяла да го успокои.
Докато отиваше към печката, тя тайно докосна кристала и си помисли: „Знам, че си във връзка с мен, Лусиен, така че знаеш, че си в опасност. Стой настрана оттук и спасявай себе си и Арманд. Аз ще успея все някак да се оправя сама.“
Лусиен не отговори и това я обезпокои, защото заподозря, че мълчанието му означава, че не й обръща внимание. Освен това осъзна, че гордостта на един магьосник няма да му позволи да я остави в ноктите на Гейлън. По дяволите! Защо не му бе повярвала от самото начало?
Защото за тази цел трябваше да последва гласа на сърцето си и бе отказала да се вслуша в него, тъй като Лусиен възнамеряваше да го разбие. Беше мислила, вместо да чувства и сега Лусиен щеше да страда заради това.
„Говоря сериозно, Лусиен! Стой надалеч. Мога сама да се грижа за себе си!“
Когато той пак не отговори, по гърба й полази тръпка от страх. Лусиен беше наблизо. Можеше да го почувства и интуицията й подсказваше, че бедата ще долети само след едно тупване на сърцето й.
Глава двадесета
„Да знаехте какво е
нещастието на войника, който
за слава опасностите търси,
а паднал в бой, нерядко получава
позорна епитафия, наместо възхвала.“
У. Шекспир, „Цимбелин“, 3.3.107
Лусиен пристигна в колибата на прокудените тъкмо по залез слънце. При все че носенето на Арманд на гръб цели пет мили беше истинско изпитание, не бе спирал дори за миг. Чувството, че нещо не е наред с Ариел се засилваше с всяка изминала минута. Беше твърдо решен да се върне при нея.
Когато малко по-късно прекоси границата и отново стъпи на земята на сборището, той спря рязко и поклати глава, нежелаещ да повярва. В мига, в който влезе в кръга, умът му се свърза с този на Ариел. През краткото време, докато го нямаше, тя не само бе срещнала Гейлън, но й го канеше в къщата! Как можеше да го предава по този начин, след като се бяха обвързали?
„Може, защото е простосмъртна, а досега не си срещал простосмъртен, на когото да имаш вяра. Дори твоята майка ти обърна гръб. Защо очакваш нещо друго от жена си?“
Първият му порив бе да изпрати гнева си в ума й, но, за щастие, разумът взе връх, преди да успее да го стори. Ако сега се свържеше с нея, Гейлън можеше да успее да го открие посредством нея. Следващата му мисъл бе просто да се обърне и да си иде, но не можеше да я изостави просто така. Беше я въвлякъл в тази ситуация и беше морално задължен да се опита да я измъкне. Освен това тя беше негова жена и макар да му бе обърнала гръб, той не можеше да направи същото. Беше принуден да я спаси или да умре за нея.
Тъкмо бе стигнал до къщата, когато Ариел осъзна, че бе направила грешка, като се бе доверила на Гейлън. Когато тя докосна кристала и го предупреди да стои настрана, гордостта му се смекчи малко, макар да считаше, че е твърде късно.
Влезе през предната врата. Когато стигна до кухнята, видя, че Ариел стои до печката, с гръб към него. При вида й всичките първични желания да я защитава и да я има отново го завладяха. Беше го предала, но въпреки това мощта на любовната магия все още го свързваше с нея с такава сила, че беше почти плашеща.