Премести погледа си към Гейлън, който седеше до масата и я наблюдаваше.
— Здравей, Гейлън. Толкова се радвам, че си се отбил насам.
Ариел се завъртя и извика:
— Лусиен! Махай се оттук!
Лусиен не й обърна внимание и се съсредоточи върху Гейлън, който скочи на крака и отвърна презрително:
— Ха, както виждам, чудото на природата най-сетне пристигна.
— Пристигнах — рече Лусиен, като пристъпи в стаята. — Баща ти ти изпраща поздрави. Помоли ме да ти предам, че ти прощава.
— Той прощава на мен? — повтори Гейлън с дрезгав смях. — Би трябвало да ме моли за прошка. Той е един глупак, който отказва да види бъдещето.
— И какво е бъдещето? — попита Лусиен, като тръгна край стената, така че Гейлън да бъде принуден да обърне гръб на Ариел. Искаше да й заповяда да бяга, но ако Гейлън разбереше, че е загрижен за нея, щеше да я използва в битката. Лусиен искаше да предотврати това.
— Както казах на дядо ти, аз ще върна на нашата раса славата, на която се е радвала някога! — отговори Гейлън с налудничав блясък в очите.
В Лусиен се надигна ужасно подозрение.
— Кога каза това на дядо ми?
— В нощта, когато умря — отвърна Гейлън. — Той ме проследи до едно специално място с невероятна красота и очарование, което ни е принадлежало, преди старци като него да отхвърлят Старите магии и да ни лишат от най-великите чародейства. Горд съм да заявя, че предците ми са били достатъчно умни, за да забележат грешката. Те са знаели, че ще дойде ден, когато фамилията ми най-сетне ще се въздигне до поста на висш свещеник на сборището и се постарали да бъдем подготвени да поправим грешката, когато това се случи.
Докато Гейлън говореше, Лусиен се досети, че „специалното място“, което той споменаваше, беше тайната стая в пещерата. Тъй като именно той бе открил тялото на дядо му в пещерата, Лусиен вече бе сигурен, че Гейлън е виновен за смъртта му.
— Какво си направил на дядо ми? — запита той.
Устните на Гейлън се извиха в подигравателна усмивка.
— Не се наложи да му правя нещо, Лусиен. Просто го оставих да прекара една нощ в специалното място. Когато на сутринта се върнах, той вече беше мъртъв.
При мисълта за дядо му, затворен цяла нощ с тъмните сили в тайната стая, Лусиен бе овладян от гняв. Той беше в тази стая и сам бе изпитал съкрушителната зла сила. Дядо му беше на сто и дванайсет години и макар умът му да беше остър, сърцето му беше слабо. Вероятно не бе издържал и час, но Лусиен бе сигурен, че бе изстрадал отвратителни мъчения, преди най-накрая сърцето му да спре. Фактът, че бе умрял по такъв унизителен начин, изпълни Лусиен с ярост.
Освободи я в бурен вятър, който се изви в стаята като торнадо. След това събра всяка капка мощ, която притежаваше. Фокусира я и мислено я изстреля срещу Гейлън.
Гейлън изрева от гняв, щом неочаквано бе повдигнат от пода и запратен през стаята. Удари се в стената и се свлече на пода, но незабавно скочи на крака. Златистите му очи блестяха като огън. Собственият му ураганен вятър се присъедини към този на Лусиен, докато си отмъщаваше, като мислено изпращаше мощта си срещу Лусиен. Докато Лусиен се издигаше над пода и се носеше назад, той зърна Ариел. Все още стоеше до печката. Дългата й коса се вееше край тялото й, а очите й се бяха разширили от страх.
Искаше да й каже да се маха. Преди да успее да оформи мисълта си, той се удари в стената с такава сила, че цялото му внимание отиде, за да си спомни как да диша.
Ариел се чувстваше така, сякаш преживяваше наяве някакъв кошмар, гледайки как Лусиен и Гейлън се бият. Изгледаше невъзможно да се запращат през стаята с такава сила, без дори да влизат във физически допир.
След броени минути стана ясно, че Гейлън е по-силен от Лусиен. Като че ли успяваше да го вдигне по-високо и да го запрати по-надалеч. Знаеше, че трябва да направи нещо, за да помогне на Лусиен. При нормални условия би могла да се опита да се промъкне зад Гейлън с един от железните тигани и добре да го дрънне по главата. Но вятърът в кухнята беше толкова силен, че трябваше да се държи с две ръце за шкафа, за да остане на крака. По никакъв начин не би могла да се промъкне зад Гейлън.
Вместо това остана до печката, без да престава да се хули мислено, задето бе причинила това. За Бога, та тя обичаше Лусиен! Как бе могла да му стори това? Ако с него се случеше нещо...
Не се остави да завърши мисълта, защото нямаше намерение да позволи нещо да му се случи.