Ариел знаеше, че едва ли бе стояла в колата повече от пет или десет минути, но сякаш изминаха часове, преди да дойде Лусиен.
Когато той най-сетне се качи на пасажерското място, Ариел въздъхна мислено от облекчение. Трябваше час по-скоро да се махне далече от Лусиен, защото, ако се забавеше, щеше да започне да го моли да й позволи да остане. Знаеше, обаче, че молбата й само щеше да предизвика нов отказ и просто нямаше да издържи повторно да бъде отхвърлена.
Не обелиха дума, с изключение на указанията за посоката, които й даваше Лусиен. Когато най-сетне стигнаха колибата, той обяви:
— Арманд е вътре.
Ариел изскочи от колата и се втурна към колибата. Лусиен я последва. Вратата се отвори и на прага се показа стара жена, която я изгледа предпазливо.
— Всичко е наред, Мирна. Тя е близначката на простосмъртния — рече Лусиен зад Ариел.
— Близначка ли? — повтори старата жена, вперила поглед в Ариел, сякаш тя беше някакво извънземно.
Ариел й се усмихна едва.
— Мога ли да видя брат си?
— О, да, разбира се! — отвърна жената, като отстъпи назад.
В мига, в който влезе, Ариел видя Арманд седнал на един стол до масата.
— Арманд! — извика тя.
— Ариел? — изненадано прошепна той, като се изправи несигурно на крака. — Какво правиш тук?
— Теб търсех — каза тя със стичащи се по бузите сълзи. Притича до него и се хвърли в прегръдката му. — О, Арманд, толкова се безпокоях за теб!
— О, Боже, Ариел! — рече той, като я прегърна силно. — Не знам какво става. Чувствам се така, сякаш съм изгубен в някаква пустота. Не знам кой ден е, кое време е, дори коя година е сега!
— Не се безпокой за това. Ще ти разкажа всичко по-късно — обеща тя и, като подсмъркна, хвана с длани обичното му лице. — Господи, Арманд, колко те обичам! Ако отново ме изплашиш така ще ти скъсам главата!
— Ариел, съвсем ме обърка — смутолеви Арманд, като хвана ръцете й и ги дръпна надолу. Ще го обсъдим по-късно, нали?
— А-ха — усмихна се тя. — Да си вървим в къщи.
Той я изгледа озадачено.
— С удоволствие. Честно казано, не мога да си спомня защо изобщо съм дошъл тук.
— Качвай се в колата. Аз ще дойда след минутка — рече му тя.
Арманд излезе от колибата и Ариел се обърна към Лусиен, който се бе подпрял на стената до огнището. Ариел огледа стаята и видя, че всички останали са изчезнали.
Обърна се пак към Лусиен и го попита:
— Арманд има ли някакъв проблем с паметта или си му направил магия, за да забрави?
— От двете по малко — отвърна Лусиен. — Точно сега е малко объркан, но щом паметта му се възвърне, ще си мисли, че е бил тук на лов за диви патици.
Ариел замълча, докато осмисляше думите му. И когато ги разбра, тя попита:
— Ами аз, Лусиен? Аз също ли ще забравя, че съм била тук?
— Искаш ли да забравиш? — запита той в отговор, а в гласа му прозвучаха подигравателни нотки.
— Не — тихо отвърна тя, като се прокле заради новите сълзи, които напираха в очите й. Бързо сведе поглед към пода, за да не ги види Лусиен. Когато почувства, че е овладяла емоциите си, тя отново вдигна глава към него.
— Знам, че мислиш, че не можеш да ми вярваш, но ти се кълна, че няма да издам тайната на Сенктюъри. Но ако смяташ, че трябва да ми направиш заклинание, за да забравя, ще те разбера. Освен това искам да знаеш, че не съжалявам за това, което се случи между нас. Благодаря ти, че спаси брат ми.
Лусиен не отговори и Ариел импулсивно се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Отстъпи назад, усмихна му се и рече:
— Довиждане, Лусиен. Надявам се някой ден да намериш душевно спокойствие и щастие каквито заслужаваш.
Обърна се и побърза да излезе от колибата, защото знаеше, че ако Лусиен й каже само една дума, ще избухне в сълзи.
Няколко минути по-късно колата излезе на пътя. Ариел погледна в огледалото. На светлия фон на отворената врата се виждаше тъмен мъжки силует. Беше сигурна, че това е Лусиен. Сякаш усетил, че го гледа, той изведнъж затвори вратата. Сърцето на Ариел се сви от безвъзвратността на това просто действие. Всичко беше свършено. Никога вече нямаше да види Лусиен.
Вече повече от час Лусиен си беше в къщи, но Себастиан все още го нямаше. Голяма част от времето мина в настаняването на Бойд, Мирна и Роан. Грифит отказа да ги последва. Заяви, че след ролята, която бе изиграл в падението на Гейлън, не заслужава да стъпва на земята на сборището. Лусиен се надяваше, че Грифит ще промени решението си, защото според него мястото му беше в сборището. То имаше нужда от морална сила като тази на Грифит да го направлява.
Сега седеше свит в едно кресло пред камината и се взираше в пентаграмата. Беше победил Гейлън и бе спасил сборището от унищожение. Тогава защо се чувстваше така, сякаш бе настъпил краят на света?