— Прав си — призна Лусиен, като потрепери при представата за Гейлън, можещ да използва силата на няколко сборища. Щеше да стане непобедим.
— Единственият начин да бъде спасено сборището бе да се намери магьосник, който е обвързан със сборището, но не е задължен във вярност на Гейлън. Ти беше единственият магьосник, отговарящ на изискванията, защото другите прокудени магьосници се бяха заклели в лоялност, преди да бъдат изгонени. Както вече казах, съветът те държеше под око и беше очевидно, че не представляваш заплаха за сигурността на сборището. Убедих съвета да ми позволят да ти изпратя предупредителни сънища, че сборището е в опасност, за да видим какво ще направиш.
— Ти си причинил сънищата ми? — изненадано запита Лусиен.
— Да — отговори Себастиан. — Реших, че ще разбереш, че Гейлън излага сборището на опасност и ако си лоялен към сборището, ще се опиташ да намериш начин да го спреш. Ти доказа, че съм бил прав. Изпрати тук Арманд Дантес. Тогава съветът реши да изчака, за да види дали ще победиш Гейлън и, ако успееш, да пощадят сборището.
— Значи сборището наистина е в безопасност?
— Не го грози опасност от унищожение заради действията на Гейлън. Имаш думата ми за това.
— Да благодарим на боговете — каза Лусиен, като се отпусна назад и потърка с ръка лицето си в облекчение.
— Боговете нямат нищо общо с това, Лусиен. Ти си този, който спаси сборището и заради това, че се справи, сега те очаква още по-трудна задача.
Лусиен го изгледа учудено.
— Каква задача?
— Ще научиш подробностите от майка си — повтори Себастиан. — Ако, след като я изслушаш, пожелаеш да поемеш отговорността, тогава ще станеш висш свещеник на сборището. Съветът иска да знаеш, че ако решиш, че искат прекалено много от теб, някой друг ще стане висш свещеник. Но няма нужда да се безпокоиш за бъдещето си. Независимо от решението ти ще ти бъде позволено да се върнеш в сборището с всичките си права и привилегии, които си имал, преди да бъдеш прогонен.
Лусиен прекара ръка през косата си.
— Защо правиш всичко да звучи толкова загадъчно? И защо трябва да говоря точно с майка си? Тя си отиде от живота ми преди години. Изостави ме!
— Тя не те е изоставила, Лусиен — възрази Себастиан. — Поне не в смисъла, в който си мислиш. Но отново повтарям, че не е моя работа да ти казвам подробностите. Трябва да ги научиш от нея.
Стана, извади лист хартия от джоба на ризата си и го сложи на масата между тях.
— Това е адреса на работата й. Каква ирония, че, през цялото време докато си бил във Филаделфия, си се намирал само на няколко мили от нея. Когато се почувстваш готов, намери я и поговори с нея, но не отлагай много. Сборището има нужда от лидер и ако няма да бъдеш ти, тогава съветът трябва да насрочи турнир. Лично аз се надявам, че щом си тръгна ще ми дадеш благословията си на висш свещеник.
— Каква е ползата ти от всичко това? — любопитно попита Лусиен. — Защо за теб е от такова значение да правя това, което се очаква от мен?
За миг сякаш Себастиан не възнамеряваше да отговори, но след това додаде:
— За мен е важно, защото ние двамата сме последните от нашата фамилия, Лусиен. Когато реших да приема поста на пратеник на съвета, на който пост съм задължен да остана, докато възрастта не ме принуди да се оттегля, аз взех решение да не се женя. Цял живот ще пътувам по света. Животът ми ще е изпълнен с опасности и чувствам, че няма да бъде правилно да моля някоя вещица да се обрече на някой, който всеки миг може да бъде убит.
Лусиен разбираше основанията на Себастиан да не се обвързва, но преди всичко бе смутен от факта, че изобщо е приел поста. Подозираше, че Себастиан бе приел поста на пратеник не толкова заради самата работа, колкото заради лоялността към фамилията.
Реши да провери подозренията си.
— Щеше ли да приемеш поста на пратеник, ако не ми беше роднина?
— Не — отговори Себастиан. — Но когато съветът ми обясни колко важен си ти, не можах да им откажа.
— По дяволите, Себастиан, отново се държиш загадъчно — промърмори Лусиен. — Защо съм толкова важен?
— Ще разбереш веднага щом поговориш с майка си. Не се бави, Лусиен. Важно е за всички ни.
С тези думи Себастиан си тръгна. Щом вратата се затвори зад него, Лусиен погледна към листа с адреса на майка му. Като прочете думите „д-р Илейн Бейкър-Моргрет“ на повърхността изскочи натрупваната трийсет години горчивина. Каквото и да казваше Себастиан, тя го беше изоставила. Облегна се, затвори очи и се потопи в чувството на негодувание. Ако не друго, поне заглушаваше мислите за Ариел. За нещастие не можеше да облекчи парещото чувство за загуба.