— Вие си лягайте — великодушно рече Лусиен. — След като подсигурихме къщата и двамата можем да поспим. Аз ще полегна на канапето.
Ариел примигна, докато мозъкът й се опитваше да асимилира думите му. Моргрет сигурно се шегуваше. В никакъв случай не можеше да му позволи да прекара нощта тук!
— Не можете да останете тук, мистър Моргрет.
Той кръстоса ръце пред гърдите си и заяви:
— Оставам, мис Дантес. На магията са й нужни няколко часа, за да добие пълната си сила. Не възнамерявам да я разваля, като отворя вратата.
— Няма да прекарате нощта тук — настоя тя. — Ако тръгването ви ще развали магията, така да бъде.
Лусиен се подпря на масата и се наведе към нея, а сребристо-сините му очи я пронизаха с такава настойчивост, че почувства как въздействието им стига до петите й. На Ариел й се прииска да скочи и да побегне, но знаеше, че няма да посмее да покаже дори най-слабия признак на слабост. Вместо това тя срещна погледа му. Това беше битка на волите, в която тя имаше намерението да победи.
Но когато Моргрет неочаквано погали кристала, Ариел се сепна, защото почувства докосването така силно, сякаш той галеше тялото й. Това беше най-еротичното усещане, което бе изпитвала някога. Продължаваше да си повтаря, че усещанията й не са нищо друго, освен продукт на въображението й. Не беше възможно този мъж да я достигне само като докосва някакъв проклет кристал. Освен това изобщо не го смяташе за привлекателен.
Само че това не беше истина, осъзна с изненада тя. В него имаше нещо, което я привличаше на първично ниво. Може би беше опасността, която го обграждаше, усещането за грижливо овладяна диващина. В него имаше нещо диво и безразсъдно, а тя винаги бе желала да бъде дива и безразсъдна. За нещастие беше родена със спокоен нрав, което, както предполагаше, беше дипломатичния начин да се каже, че беше страхлива.
— Какъв е проблемът, мис Дантес? Да не би да се боите, че ще се вмъкна в атлазеното ви легло? — провлечено рече той. Преди тя да успее да му отговори, Моргрет свали ръката си от кристала и като се отпусна назад безстрастно рече: — Не е нужно да се безпокоите за това. Не бих правил любов с простосмъртна, дори да ми плащате за това.
Ариел напълно неочаквано му повярва. Освен това осъзна с раздразнение, че думите му я уязвиха. Сякаш я беше отхвърлил, което беше абсурдно. За да бъде отхвърлена от някого, преди всичко бе нужен мъж, когото да желае. Може би в Лусиен Моргрет имаше нещо, което я привличаше, но всичко, което желаеше от него, беше информация за местоположението на брат й.
Разумът й настояваше да го изхвърли от дома си, но един поглед към решителното му изражение бе достатъчен, за да разбере, че подобна битка би продължила цяла нощ. Беше прекалено изтощена, за да хаби сили за спор с него. Ако се окажеше толкова ненормален, че се вмъкнеше в леглото при нея, щеше доста да се изненада. Щеше да открие, че е толкова дълбоко заспала, че щеше да получи удоволствие, колкото от жена, изпаднала в кома.
— Правете каквото искате — промърмори тя, като с мъка се изправи на крака. — Прекалено съм изморена, за да споря с вас.
При тези думи тя излезе, без да му пожелае лека нощ или да му предложи възглавница и одеяло. Честно казано, тя наистина не искаше Моргрет да прекара лека нощ. Искаше да се събуди с болки във врата и с изтръпнали крака. А когато докопаше Арманд, първото, което щеше да направи с него, беше да го накара да съжалява, че й се е наложило да си има работа с Лусиен Моргрет.
След тръгването на Ариел, Лусиен погледна към празната си чаена чаша. Беше я излъгал, че магията ще се развали, ако си тръгне и се чувстваше гузен, от което страшно се раздразни. Нямаше основания да съжалява за лъжата, също както нямаше основания да поставя под въпрос необходимостта от магията, която щеше да й направи, след като Ариел заспи. Трябваше да е сигурен, че е под негов контрол заради нейната собствена безопасност.
Не, разбира се, че не възнамеряваше да отнеме свободната й воля. Тя щеше да постъпва както обикновено, като взема собствените си решения и прави собствените си грешки. Обаче им се налагаше да поемат риска и да навлязат в земите на сборището, за да открият Арманд. От първостепенно значение бе да поддържат мисловна връзка. Тъй като на него му се налагаше да остане в сянка, Ариел бе тази, която щеше да се изправи пред Гейлън. Той трябваше да е в състояние да контролира мислите й, когато Ариел бъде с Гейлън, защото най-малката погрешна стъпка можеше да се окаже фатална.
И въпреки основанията за действията си все още се чувстваше неловко заради онова, което смяташе да направи. Не обичаше да се рови в умовете на други хора без тяхно знание. За нещастие не съществуваше възможност, при която Ариел доброволно би му сътрудничила. Тя се отнасяше с недоверие към него и се боеше от него — точно това, което Моргрет желаеше. Дори напротив, възнамеряваше да използва страха й, защото когато един човек се бои, то той е склонен да бъде по-предпазлив.