— Не знаех, че вече сме преминали на малки имена. За ваше сведение нощес не сънувах нищо. Благодаря ви, че сте направили кафе.
— Всички сънуват, Ариел.
Тя го погледна през рамо, а веждите й се сключиха в намръщена гримаса.
— Но не всички помнят сънищата си, мистър Моргрет.
— И вие не помните какво сте сънувала?
— Никога. Кога ще ми кажете къде е Арманд?
— А аз винаги помня сънищата си. Искате ли да ви разкажа какво сънувах?
— Не! — остро отвърна Ариел, а чашата с кафе потрепери в ръката й. Той не би могъл да знае какво е сънувала. Не би могъл! Тогава защо я измъчваше така? — Искам само да знам къде е Арманд.
— Не съм казвал, че ще ви съобщя.
— Намекнахте, че ще ми кажете — напомни му тя, като се обърна и внимателно отнесе чашата си до масата. Успя да стигне до там, без да я разлее.
— Нищо не съм намеквал. Казах, че ще ви помогна, ако почувствам, че той е в опасност.
Ариел срещна погледа му и попадна под хипнозата на сребристата жар на очите му. Той беше дошъл в съня й. Беше я докоснал. Беше я любил. Беше...
Не! Този спомен беше само сън!
— Кажете ми къде е Арманд, мистър Моргрет.
— Искам да ме наричате Лусиен — заповяда той.
Ариел механично се наежи.
— Предпочитам да ви наричам мистър Моргрет.
В погледа му се мярна нещо мрачно и опасно. Ариел почувства как я пронизва страх, наблюдавайки как ръката му се надига бавно към кристала.
— Кажи го! — промълви той.
Дълбокият му, кадифен глас премина през нея, изпускайки искри. Пронизващите му очи бяха като приковани в нея и караха сърцето й да бие учестено и силно. Щом Моргрет погали по дължината проклетия си кристал, Ариел се почувства така интимно свързана с него, сякаш двамата се гърчеха в спазмите на любовния акт. Ужаси се от топлината, която внезапно се разля по вътрешната страна на бедрата й.
Лусиен подпря ръце на ръба на масата и се наклони към нея. Ако Ариел преди чувстваше как очите му я пронизват, то това не беше нищо в сравнение с нахлуването, което изпита сега. Сякаш умът му се сля с нейния така пълно, както се бяха слели телата им в съня й. Ариел искаше да се възпротиви, но почувства как отстъпва.
— Кажи го, Ариел! — подмамващо рече той, като мързеливо прекара по извивката на долната й устна дългия си, изящен показалец.
— Лусиен — едвам отвърна тя.
В очите му блесна триумфът, сякаш Моргрет току-що бе успял да докаже нещо на себе си. Устните му се извиха в усмивка, за която можеше да се употреби една-единствена дума — демонична.
Тази усмивка тласна Ариел обратно към действителността и й се прииска да изругае, задето се бе поддала на магията му. Въздържа се, защото беше сигурна, че намерението му беше да я унижи. Не възнамеряваше да му доставя удоволствие с подобно потвърждение на успеха му.
— А сега, Лусиен, да се върнем към Арманд — припряно каза тя. — Къде е той?
— В сборището.
— Къде се намира сборището?
— Ще го узнаете, когато му дойде времето.
— Мисля, че времето вече е дошло.
Лусиен поклати отрицателно глава.
— Ще настане, когато аз реша. Аз командвам, Ариел. Ти прие условията ми.
Ариел понечи да подеме спор с него, но всъщност Лусиен беше прав. Беше се съгласила с условията му.
— Какво предпочитате за закуска? — попита тя.
— Каквото и вие.
— Закусвам само препечена филия и сок.
— Защо?
Въпросът му я смути.
— Защо закусвам само с хляб и сок ли? — когато той кимна в отговор, Ариел отвърна: — Защото трябва да поддържам теглото си.
Погледът му се плъзна по нея, но бързината му не смекчи въздействието му. Когато очите му се върнаха на лицето й, Ариел можеше да се закълне, че вижда в тях същия блясък, който бяха имали в съня й. Но той изчезна толкова бързо, че не можа да реши дали само не й се е сторило.
— Препечен хляб и чаша сок са напълно достатъчни — рече той с отегчен тон, който бодна самочувствието й. Нещо повече, Ариел почувства, че точно това беше намерението му.
Подтисна желанието си да извади всичко от хладилника. Изглежда, че на Моргрет му ставаше навик да я предизвиква. Не го харесваше. Не му вярваше. Тогава защо бе сънувала онзи идиотски сън за него?
Изядоха закуската си в пълно мълчание. Всеки път, щом Ариел погледнеше към Лусиен, откриваше смущаващия му поглед върху себе си. Най-накрая сведе глава надолу, нежелаеща повече да го поглежда. Нежелаеща да разговаря с него. И най-вече нежелаеща да мисли за снощния си сън.
Измина почти половин час, преди Ариел да попита:
— Какво ще правим с Арманд?
Лусиен допря за известно време ръка до кристала. Беше почти осем часа. Сигурно вече имаше някой от сборището, който да отговори, ако Ариел се обади по телефона. След като разбереше дали къщата му се дава под наем, което не трябваше да бъде така, щеше да може да й отговори.