С едно мрачно тръсване на главата, тя стана, грабна чантата си и се насочи към вратата. Беше почти полунощ, а денят й бе започнал в пет сутринта. Трябваше да се опита да поспи и след това да реши какво да прави.
Когато най-сетне стигна до дома си, беше толкова изтощена, че й потрябваха няколко секунди, за да си спомни кода на алармената система. Докато набираше цифрите, Ариел си помисли, че системата беше по-скоро неприятност, отколкото нещо ценно. Съседите, които живееха в къщи, изградени в късен готически стил, подобно на нейната, бяха тихи и почтени. За нещастие застрахователната й компания не се бе задоволила с тази статистика. Тъй като често носеше в дома си редки и скъпи книги, те бяха отказали да застраховат къщата, докато не постави алармена система.
Влезе вътре и пусна чантата си на малката масичка до входната врата. След това включи отново алармата и извади пощата от кутията на гърба на вратата. Прерови я набързо, надявайки се да открие нещо от Арманд. Когато не откри нищо, тя изруга и хвърли пощата върху масата до чантата си.
— Проклет да си, Арманд — промърмори тя, докато сваляше якето си и го окачваше на старинната закачалка до масичката. — Щом те намеря, ще те удуша, заради всичките тези неприятности!
— Ха, мис Дантес, шокиран съм! Никога не бих предположил, че сте склонна към насилие.
С тих стон Ариел се обърна рязко към арката, разделяща антрето от дневната. Лусиен Моргрет се бе изтегнал на канапето й. Примигна и си каза, че сигурно си въобразява. Беше невъзможно да е преминал охранителната система. Но той седеше ето там, съвсем истински и поради това още по-заплашителен.
Гневът й премина в страх и Ариел попита с писклив глас:
— Как влязохте в дома ми?
Устните му се изкривиха в бавна, демонична усмивка.
— Аз съм магьосник, мис Дантес. Мога да отида където пожелая и да взема каквото поискам. Нищо, създадено от хората, като вашата алармена система, не може да ме спре.
Ариел не можа да определи кое я потресе повече — отговора му или хищния начин, по който я гледаше. Като го изгледа внимателно, Ариел се замисли дали бе възможно да я е проследил, но осъзна, че това е невъзможно. Ако беше я следвал, щеше да е невъзможно да я пресрещне в дома й.
Тогава как я беше открил? Телефонният й номер го нямаше в указателя. Единствената възможност беше Арманд да му е казал къде живее, но той никога не би разкрил доброволно местонахождението й. Напротив, само редактора му и неколцина негови приятели знаеха, че изобщо има сестра. Арманд бе настоял да запази съществуването й в тайна, за да я защити от хората, които разследва, като се бе обосновал, че биха могли да я използват, за да се доберат до него. Изведнъж й се стори, че със снощното си посещение при Моргрет сама се бе напъхала в ръцете му и може би бе изложила Арманд на сериозна опасност.
По дяволите! Защо бе постъпила толкова импулсивно? Защо не бе отделила малко време, за да анализира действията си и да обмисли възможните последици? Защо... Заповяда си да спре. Беше твърде късно за обвинения. Сама се беше поставила в тази ситуация и сега трябваше да измисли как да се измъкне.
— Защо сте дошъл тук? — попита тя, опитвайки се да спечели малко време, докато обмисляше възможностите си за бягство. Ако излезеше през входната врата, това щеше да задейства алармата и да повика полицията. Дали щеше да успее да я отключи, преди Моргрет да стигне до нея? Ами ако я настигнеше или, още по-лошо, ако направеше с нея онова, което бе направил с онези двама мъже край бара?
Моргрет сви рамене в отговор на въпроса й.
— Реших да ви помогна да намерите Арманд.
Ариел отстъпи малко към вратата.
— Защо променихте решението си?
— Подбудите ми са без значение.
— Това не е достатъчно, мистър Моргрет.
— Наричайте ме Лусиен.
— Ще се задоволя с мистър Моргрет — сухо отвърна тя. — Предпочитам да се държа официално с човек, който е склонен да разбива врати и да влиза без позволение.
— Нищо не съм разбивал.
— Бих могла да извикам полиция и те ще ви арестуват.
Моргрет се разсмя. Смехът му беше зловещ също като вида му.
— Можете, но няма да го направите.
— Вие сте ужасно уверен в себе си.
— Имам причини за това. Ще имате нужда от мен, ако искате да откриете брат си.
Това беше вярно и Ариел дори не се опита да му даде отговор. Вместо това разтри слепоочията си. Напрежението от изминалия ден бе й докарало силно главоболие. Всичко, което желаеше, бе да изпие един аспирин и да се строполи в леглото си. За нещастие трябваше да се разправя с един луд, който не само се мислеше за магьосник, но също така притежаваше някакви сили, които му позволяваха да удря хората, без да ги докосва и да преодолява най-модерни охранителни системи.