Аз се радвах на възхищението му, на неговото увлечение, макар че изборът на сюжета никак не ми допадаше винаги ми е било малко болно, когато прекаленостите на хуманизма се осмиваха, защото в края на краищата по този начин ставаше смешен и самият хуманизъм. Ала това не ми попречи да му напиша по-късно либретото. Но още тогава най-настойчиво се опитах да го разубедя от странното му и съвсем непрактично намерение да композира комедията по английския текст, защото неговото чувство му подсказваше, че това ще бъде най-правилното, най-достойното и автентичното, а също и защото му се струваше, че то се налага и заради игрословията и старинния английски народен стих — догерелримата. На главното ми възражение, че с чуждия език на текста той ще осуети всяка възможност произведението да се постави на немската оперна сцена, той не обръщаше внимание, защото не можеше изобщо да си представи, че ще се намери съвременна публика, която да приеме неговите особени, чудато-карикатурни фантазии. Идеята му да запази английския текст беше във висша степен странна, но тя си имаше своите дълбоки корени в надменната боязън от света, в старонемския кайзерсашернски провинциализъм и подчертаното космополитично самочувствие, които съставяха неговата природа. Ненапразно беше той син на града, където Отон III беше погребан. Неговата неприязън към немското начало, което самият той въплътяваше (една неприязън, която го сближи с англиста и англомана Шилдкнап), се проявяваше, от една страна, като дълбок свян пред света, а от друга, като непреодолима нужда от целия свят, от простор, и тук именно трябваше да се търси причината за упорството му да предложи на немския слушател песни на чужд език или по-право: поради чуждия език съвсем да не му ги предлага. Действително още през първата година на моя престой в Лайпциг той написа композиции за стихове на френски от Верлен и на английски от особено любимия му Уйлям Блейк, които десетилетия наред не бяха пети. Композициите по Верлен чух по-късно в Швейцария. Една от тях е чудесното стихотворение, завършващо със стиха „C’est I’heure exquise“56 също тъй вълшебна е „Chanson d’Automne“57, трета една са фантастично меланхоличните, безумно мелодичните три строфи, които започват със стиховете: „Un grand sommeil noir — tombe sur ma vie“58. Сред тях имаше и няколко лудешко безгрижни места от „Fetes galantes“59, като „Не! Bonsoir, la Lune!“60 и преди всичко злокобното, посрещнато с кискане предложение: „Moutons ensemble, voulez-vous?“61. Колкото до странната поезия на Блейк, той написа музика върху строфите за розата, чийто живот се рушел от мрачната любов на червея, който успял да се добере до нейното карминеночервено ложе. Освен това зловещите шестнадесет стиха от „Poison Tree“62, в които поетът пои злобата си със сълзи и с усмивка, с коварно лукавство я грее, така че на дървото узрява съблазнителна ябълка, с която крадливият му враг се отравя: за радост на зложелателя си лежи той под дървото мъртъв на сутринта. Злостната простота на стихотворението беше напълно предадена от музиката. Но още по-дълбоко впечатление ми направи още при първото чуване песента по текст пак от Блейк, където той бълнува за някаква златна църквица, пред която се тълпят разплакани, скръбни богомолци, без да смеят да влязат. Но ето че се надига една змия, която с упорити усилия успява да се вмъкне най-сетне в светилището, проточва лигавото си тяло по скъпоценния под и се добира до олтара, където оплюва хляба и виното с отровата си. „Затова — заключава поетът с отчаяна логика, — тогава, при тази гледка — казва той, — аз отидох в една кочина и легнах сред свинете.“ Кошмарността на това видение, нарастващият страх, ужасът пред осквернението, яростният най-сетне отказ от обезчестената при това зрелище човечност бяха предадени в музиката на Адриан с поразително проникновение.