Пътуването на Адриан до Грац, предприето не заради самото пътуване, беше едно нарушение на еднообразието в неговия живот. Друго такова нарушение беше разходката му с Шилдкнап до морето, плод, на което може да се смята споменатата вече симфонична картина. Във връзка с второто беше и третото изключение: едно пътуване до Базел, предприето съвместно с учителя му Кречмар, за да вземат участие при изпълнението на барокова църковна музика, устройвано от базелския камерен хор при църквата „Св. Мартин“, където на Кречмар беше възложена партията на органа. Изпълнени били „Магнификатът“ на Монтеверди, етюди за орган от Фрескобалди, една оратория от Карисими и една кантата на Букстехуде. Впечатлението, упражнено върху Леверкюн от тази „Musica riservata“65 — емоционална музика, която като реакция срещу конструктивизма на нидерландците разработва библейските текстове с учудваща човешка свобода, със смела декламаторска изразителност и ги облича в стремително картинна инструментална жестика — това впечатление бе извънредно силно и трайно той ми говори тогава в писмата си и след това устно за този проличаващ у Монтеверди модернизъм при използуването на музикалните средства и дълго стоя сетне в Лайпцигската библиотека, за да прави извадки от „Ефтай“ на Карисими и „Псалмите на Давид“ от Шютц… Кой няма да открие в неговата квазидуховна музика от по-късните му години, в „Апокалипсиса“ и „Доктор Фаустус“, стилистичното влияние на онзи мадригализъм? Елементът на стигаща до крайност воля за изразност винаги бе господствувал у него наред с интелектуалната му страст към строг ред, към нидерландската линеарност. С други думи, зноят и студът съжителствуваха в неговото творчество и понякога, в най-гениалните мигове, се сливаха в едно, еспресивото увличаше строгия контрапункт, обективното се червеше от чувство, така че се добиваше впечатление за някаква пламтяща конструкция, която повече от всичко друго ми навяваше идеята за демоничното и винаги ми напомняше онзи огнен чертеж, който според преданието бил нарисуван от нечия ръка върху пясъка пред колебаещите се строители на Кьолнската катедрала.
Връзката между първото пътуване на Адриан до Швейцария и по-предишното до Зилт се състоеше в следното. В тази културно тъй будна и всъщност безгранично малка страна имаше, има и сега едно сдружение на музикални дейци, което уреждаше между другото и така наречените оркестрови четения, Lectures d’Orchestre, с други думи, ръководството, което играеше в случая ролята на жури, създаваше условия на младите композитори да представят творбите си за пробно изсвирване от някой симфоничен оркестър и диригента му, но не публично, а само пред специалисти, за да се даде възможност на авторите да чуят произведенията си и да почерпят опит и поука за фантазията си от звуковата действителност. Именно такова четене, почти едновременно с базелския концерт, било уредено от Orchestre de la Suisse Romande в Женева и в неговата програма Вендел Кречмар, благодарение на връзките си, бе успял да вмъкне по изключение произведението и на един млад немец — Адриановото „Сияние на морето“. За Адриан това било пълна изненада: Кречмар си бе направил удоволствието да го държи в неведение. Ученикът не подозирал нищо, дори и когато заминал от Базел за Женева с учителя си за пробното „четене“. И ето че под палката на господин Ансерме изведнъж зазвучала неговата „терапия на зъбните корени“, тази пиеса на нощно искрящ импресионизъм, на която той сам не гледаше сериозно, не бе гледал още при писането й сериозно, при чието критическо изпълнение седял като на тръни. Да съзнава, че аудиторията го идентифицира с едно постижение, вътрешно отдавна надживяно, което за него от самото начало е било само игра с нещо, вече отречено от него, е за артиста смешно мъчение. За щастие, изяви на одобрение или неодобрение при подобни изпълнения не се полагали. Частно той изслушал похвали, възражения, указания за грешки, съвети на френски и немски, без сам да противоречи както на възхитените, така и на недоволните. Впрочем той с никого не е бил съгласен. Около седмица или десетина дни прекарал с Кречмар в Женева, Базел и Цюрих и влязъл в бегъл досег с артистичните кръгове на тези градове. Много радост там едва ли ще е доставял — едва ли ще е имало такива, които да са знаели като как да го подхванат, и ако някои все пак са съумявали да се посближат с него, те във всеки случай не ще да са били тия, които са очаквали да срещнат простодушие, експанзивност, дружеска излиятелност от негова страна. Тук-там някои навярно ще са долавяли трогнати неговата боязън, самотата, която го обгръщаше, гордата трудност на неговото битие — аз дори зная, че това се е случвало и го намирам естествено. Моят опит ми е показал, че в Швейцария твърде добре разбират страданието, твърде добре го познават, във всеки случай много по-добре, отколкото на други места с високо развита култура, например в интелектуалния Париж, и то е свързано с буржоазния бит на старите й градове. Тук се е оказала една скрита точка на съприкосновение. От друга страна, дълбоко вкорененото швейцарско недоверие към имперските немци е срещнало тук един особен случай на немско недоверие към „света“ — колкото и да изглежда странно, когато за такава мъничка страна в сравнение с обширната и мощна германска империя и нейните огромни градове се говори като за „свят“. В това обаче има една безспорна истина. Неутралната Швейцария, многоезична, повлияна от Франция, облъхвана от западен вятър, независимо от нищожните си размери, е всъщност далеч повече „свят“, далеч повече европейско пространство от политическия колос на север, в който думата „интернационален“ е станала отдавна ругателна и където задушливата атмосфера е отровена от самомнителен провинциализъм. Аз вече говорих за вътрешния космополитизъм на Адриан. Но немското световно гражданство е било винаги нещо доста по-друго от светското гражданство, а моят приятел беше тъкмо човекът, който се чувствуваше потиснат от светското и не бе никак погълнат от него. Няколко дни преди Кречмар той се завърна в Лайпциг, в този, не ще и дума, светски по същество град, в който обаче светското беше по-скоро гост, отколкото у дома си — в този с такъв смешен говор град, където страстта за пръв път бе засегнала гордостта му: то беше силен потрес, преживяване с такава дълбочина, каквато от света той не беше очаквал и това, доколкото мога да съдя, бе не малко допринесло, за да стане той боязлив спрямо света.