Колкото до Жанета, тя беше писателка, авторка на романи. Израсла сред езици, тя пишеше на свой собствен, очарователно неправилен стил оригинално женствени студии върху обществото, които не бяха лишени от психологична и музикална прелест и принадлежаха безусловно към добрата литература. Тя обърна веднага внимание на Адриан, сближи се с него, а той в нейното общество, в разговор с нея, се чувствуваше защитен. Светски грозна, с елегантно овчо лице, в което селското се примесваше към аристократичното, както и в говора й баварският диалект към френския език, тя беше извънредно интелигентна, но се отличаваше същевременно и с наивната недосетливост на застаряваща мома. У нея имаше нещо неустановено, забавно объркано, на което тя самата от душа се смееше — без да прави от себе си предмет на присмех и подигравка както Лео Цинк, а от най-чисто и развеселено сърце. При това беше извънредно музикална, пианистка, запалена по Шопен, пишеше върху Шуберт, дружеше с не една съвременна знаменитост от царството на музиката и самото й запознаване с Адриан започна с един задоволил и двете страни разговор върху полифонията на Моцарт и неговото отношение към Бах. Той беше и си остана дълги години приятелски разположен към нея.
Впрочем едва ли би някой очаквал, че градът, който си бе избрал той за местожителство, би го погълнал действително в атмосферата си, би го завладял изцяло.
Неговата красота, монументалната, пресечена от шумни планински потоци селска идиличност на градската картина под топлата синева на алпийското небе са действували навярно благотворно и на неговите очи, непринудеността на тамошните нрави, близка до непрекъсната маскарадна свобода, е облекчавала сигурно и неговия живот. Но духът на града — sit venia verbo!70 — неговата безобидна безразсъдност в живота, сетивно-декоративното, карнавално течение в изкуството на тая самодоволна Капуа бяха без съмнение органически чужди на такъв дълбок и строг човек като него — тази същност на града предизвикваше онзи именно замъглен, студен, замислено отчужден негов поглед, последван от засмяното извръщане на главата, който ми беше познат от години у него.
Говоря за Мюнхен от времето на късното регентство, за Мюнхен само четири години преди войната, последиците, от която превърнаха неговата задушевност в душевна болест и породиха една след друга мрачни гротески в него — говоря за онази хубава в перспективите си столица, цялата политическа проблематика, на която се свеждаше до забавното противоречие между един полусепаратистичен народен католицизъм и живия либерализъм на пангерманската вярност — за онзи Мюнхен с концертите на военната музика във Фелдхернхале, с дюкянчетата за произведения на изкуството и представителните магазини, за Мюнхен със сезонните изложби, селски балове през карнавала и тежко пиянство по време на мартенското пиво, с траещия седмици наред голям октомврийски събор на Терезиенвизе, където неуморимо веселият народ, отдавна покварен вече от днешното масово движение, празнуваше своите сатурналии за Мюнхен с неговото замръзнало вагнерианство, с езотеричните му котерии, които празнуваха зад Триумфалната арка своите естетически вечерни тайнства, с неговите благосклонно търпени от обществото и напълно доволни бохеми. Адриан виждаше всичко това, живееше сред него, изпробваше го през деветте месеца, които този път прекара в Горна Бавария — в течение на една есен, една зима и една пролет. На артистичните празненства, на които ходеше заедно с Шилдкнап, сред измамния полумрак на стилно декорираните зали, той отново се срещаше с посетителите на семейството Роде, с младите артисти, с Кньотерихови, доктор Краних, Цинк и Шпенглер, с дъщерите на самото семейство, седеше с Клариса и Инес, а заедно с тях с Рюдигер, Шпенглер и Краних, понякога и с Жанета Шойрл на една маса, където Швертфегер — облечен като селски момък или във флорентински костюм от тринадесетото столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака и го правеше да прилича на Ботичелиевия портрет на младежа с червената шапка — отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига — идваше да покани „по симпатичен начин“ за танц някоя от девойките Роде. „По симпатичен начин“ беше неговият любим израз държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала, но струваше му се, че няма да е симпатично, ако съвсем пренебрегне дамите от Рамбергщрасе, към които се отнасяше братски, и неговото усърдие всичко да бъде симпатично, така явно личеше в забързаното му приближаване, че Клариса високомерно казваше: