— Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен.
— Не съм ви нужен? — отвръщаше той весело възмутен с леко гърления си глас. — А нуждите на моето сърце не струват нищо, така ли?
— Нито пара — казваше тя. — Освен това аз съм много висока за вас.
И тръгваше с него, вирнала високо дребничката си брадичка без вдлъбнатинка под пухкавата устна. Или той канеше Инес и тя с прибулен поглед, изострила устни, го последваше към танцуващите. Впрочем държането му беше симпатично не само към сестрите. Той умееше да овладява своята разсеяност. Понякога, особено ако те му бяха отказали да танцуват, изведнъж се замисляше, сядаше на масата при Адриан и Баптист Шпенглер, който винаги бе в домино и пиеше червено вино. Мигайки, с ямичка на бузата над големите си мустаци, Шпенглер тъкмо цитираше дневника на братя Гонкур или писмата на абат Галиани и Швертфегер, със споменатия вече просто възмутен израз поради съсредоточеното си внимание, впиваше очи в лицето му. Сетне разискваше с Адриан върху програмата на предстоящия Цапфенщьосеров концерт, настояваше, сякаш нямаше никакви по-неотложни интереси и задължения, за подробности и пояснения по нещо, което Адриан беше казал напоследък у Роде върху музиката, върху състоянието на операта или нещо от този род и се посвещаваше вече напълно на него. Вземаше го под ръка и се разхождаше с него покрай стените на залата около празничната навалица, като се обръщаше към него по карнавален обичай на „ти“, без да се смущава от това, че Адриан не му отговаря със същото. Жанета Шойрл ми разказа по-късно, че веднъж, когато Адриан се завърнал след такава разходка на масата, Инес Роде му казала:
— Недейте му угажда толкова. Той иска всичко да има.
— Може би и господин Леверкюн иска да има всичко — забелязала Клариса, подпряла брадичка на ръката си.
Адриан свил рамене.
— Това, което иска от мене — отговорил той, — е да му напиша един концерт за цигулка, за да обиколи с него провинцията.
— Не правете това! — казала пак Клариса. — Приспособите ли се към него, ще съчините само симпатична музика.
— Вие надценявате твърде много моята приспособимост — отвърнал той при блеещия смях на Баптист Шпенглер.
Ала стига толкова за Адриановото участие в удоволствията на мюнхенския живот! Придружен от Шилдкнап и повечето пъти по негово настояване, той още през зимата започна да предприема излети из прочутата по своята красота, макар и окарикатурена малко от международния туризъм околност и прекара доста дни сред ослепителните снегове в Еттал, Оберамергау, Митенвалд. А когато дойде пролетта, тези излети дори зачестиха тяхна цел станаха било прочутите езера, било театралните замъци на любимия от народа безумец71 и те често потегляха с велосипеди (Адриан ценеше велосипеда като независимо превозно средство) и се отправяха, накъдето им видят очите, в раззеленилата се природа, като нощуваха, както се случи — в забележителни или най-незначителни места. Споменавам това, защото тъкмо по този начин Адриан се запозна още тогава с мястото, което реши да си избере по-късно за своя рамка в живота: с Пфайферинг край Валдсхут и с Швайгещиловото стопанство.
Валдсхут, градче без особена прелест и забележителности, се намира на един час път с влака от Мюнхен за Гармиш-Партенкирхен и следната гара, само десетина минути по-нататък, е Пфайферинг или Пфеферинг, където бързите влакове обаче не спират. Те оставят встрани луковичното кубе на църквицата в Пфайферинг, което се издига сред още скромния тук пейзаж. Адриан и Рюдигер попаднали в тази местност съвършено случайно и този път съвсем за кратко. Те дори не пренощували у Швайгещилови, защото искали да вземат още по светло от Валдсхут влака за Мюнхен, тъй като и двамата имали работа на другия ден. Обядвали в гостилницата на площада в градеца и понеже разписанието на влаковете им оставяло още няколко свободни часа, продължили по-нататък по засадения отстрани с дървета път към Пфайферинг, пресекли с велосипедите селото, узнали от едно дете името на близкото езеро — то се казвало Рибарника, хвърлили поглед към обраслото по билото с дървета възвишение, наричано просто Рида, и при яростния лай на вързаното с верига куче, което една боса ратайкиня повикала с името Кашперл, помолили за чаша лимонада под украсения с манастирски герб портал на стопанството, не толкова поради жажда, колкото, защото масивният и характерен селски барок на сградата им се хвърлил веднага в очи.
71
Става дума за заточения като душевно болен и загинал трагично баварски крал Лудвиг II. — Б.пр.