Не зная доколко Адриан е „забелязал“ нещо тогава и дали веднага или едва по-късно, постепенно, вече от разстояние си е дал сметка за някои сходства с тамошните условия, „транспонирани“ наистина в друга, но не много различна тоналност. Аз съм наклонен да вярвам, че отначало това откритие е останало подсъзнателно в него и че едва по-късно, дори може би и през време на сън, внезапно му се е разкрило. Във всеки случай той не казал нито дума на Шилдкнап, а и пред мене не спомена никога нищо за странното съответствие. Но, разбира се, може и аз да се лъжа. Езерото и хълмът, огромното старо дърво в двора — тук наистина бряст — с кръгла, зелено боядисана пейка, както и някои други допълнителни подробности може би са го поразили от пръв поглед, може би никакъв сън не е бил нужен, за да му се отворят очите, и това, че той не заговорваше, не доказва, разбира се, абсолютно нищо.
Снажната жена, която посрещнала посетителите на портата, била госпожа Елза Швайгещил. Тя приветливо ги изслушала, разбъркала във високи чаши лимонадата с дълги лъжички и им я поднесла в сводестата, подобна на зала гостна стая наляво в пруста, нещо като селски салон с грамадна маса, дълбоки прозоречни ниши, свидетелствуващи за дебелината на стените, и една крилата Самотракска Нике72 от гипс върху пъстро боядисания долап. Едно кафяво пиано стояло също в стаята. Това помещение не се използувало от членовете на семейството, пояснила госпожа Швайгещил, като седнала при гостите си. Събирали се вечер в една по-малка стая, косо насреща до самия вход. В къщата имало много излишно място по-нататък все от тази страна имало и друго хубаво помещение, така наречената игуменска стая, назована така, защото ръководителят на августинските монаси, които на времето са стопанисвали сградата, сигурно я използувал за кабинет. С това тя искала да каже, че стопанството било някога манастирски имот. Ала от три поколения имението принадлежало на Швайгещилови.
Адриан споменал, че и той произхожда от село, макар че живее отдавна в града, осведомил се колко земя имат стопаните и научил, че нивите и ливадите били четиридесетина моргена, освен гората. Също и ниската сграда с кестените отпред в празното място насреща принадлежала на стопанството. Някога и там имало монаси, сега сградата била почти винаги празна и не твърде подредена за живеене. По-миналото лято я наел един художник от Мюнхен, който решил да рисува картини от тукашните места, от валдхутското тресавище и тъй нататък и нарисувал много хубави изгледи, малко тъжни наистина, все едни мрачни, все едни мрачни. Три от картините били изложени в „Гласпаласт“, тя с очите си ги видяла там, а една откупил господин директорът Щиглмайер от Баварската сконтова банка. Сигурно и господата са художници?
Навярно тя заговорила за стария си наемател, за да изкаже това предположение и разбере горе-долу с какви хора има работа. Като научила, че единият е писател, а другият музикант, тя почтително повдигнала вежди и рекла, че това е вече нещо по-рядко и по-интересно. Художници ще срещнеш под път и над път. Господата веднага й направили впечатление на сериозни хора, докато художниците били повечето разпуснат, безгрижен народ, който не разбирал много от сериозността на живота — тя не говорела за практичната сериозност, за печеленето на пари и за подобни неща изобщо, а като казала сериозност, имала пред вид по-скоро трудностите в живота, неговите тъмни страни. Но не искала да бъде несправедлива и към художниците, защото тогавашният й наемател бил истинско изключение от тая весела пасмина, бил тих затворен човек и дори малко нещо мрачен, такива изглеждали и картините му, блатисти пейзажи, пусти горски поляни в мъгла, просто да се чуди човек как директорът Щиглмайер е избрал да си купи една от тях, и то най-мрачната: макар и финансист, и той, види се, е склонен към меланхолия.
Изправена, с гладко причесана, леко прошарена кестенява коса, толкова изопната, че се виждала бялата кожа на пътя, с работна престилка на квадратчета, с овална брошка на кръглото деколте на роклята, тя седяла при тях със събрани, сложени върху масата малки, добре оформени, работливи ръце — на дясната се виждала гладка венчална халка.
Тя обичала хората на изкуството, рекла стопанката на своя доста хубав, макар и не напълно свободен от диалектни примеси език, защото те били хора с разбиране, а разбирането било най-доброто и най-важното нещо в живота — веселостта на художниците се дължала всъщност на него, но имало весело, имало и сериозно разбиране и съвсем не се знаело кое от двете било за предпочитане. Може би най-желателното било нещо трето: спокойното разбиране. Хората на изкуството трябвало, то се знае, да живеят в града, защото там е културата, с която те имат работа, ала тяхното място било всъщност сред селските жители, които живеят по-близо до природата и затова са по-близо и до разбирането, а не сред гражданите, чието разбиране или е закърняло, или е трябвало според градския ред да се потиска, което пак водело до неговото закърняване. Но тя не искала да бъде несправедлива и спрямо гражданите винаги имало изключения, може би скришни изключения, и директорът Щиглмайер, за да се върнем пак на него, показал с покупката на оная мрачна картина голямо разбиране, и то не само художествено.