Братята на домакинята, за които споменах и между които тя по години стоеше някъде по средата, бяха: адвокатът Ерколано Манарди, обикновено за краткост със задоволство наричан l’avvocato — гордостта на иначе селски скромното и необразовано семейство — мъж към шестдесетте, с щръкнали посивели мустаци и дрезгав, подобен на рев глас, който, подобно на магарешкия, с мъка се зараждаше в гърлото му — и сор Алфонсо, по-младият, към средата на четиридесетте, назоваван интимно от своите „Алфо“, селски стопанин, когото ние при завръщане от следобедните си извънградски разходки често виждахме да се прибира от своите ниви, яхнал дългоухия си Марко, краката увиснали почти до земята, с отворен над него чадър и сини очила на носа. Адвокатът, изглежда, не упражняваше вече професията си, а само четеше още вестник — но вестника наистина непрекъснато, при което си позволяваше в горещините да седи в стаята си по долни гащи. С това си навличаше неодобрението на Алфо, който намираше, че този правник — „quest uomo73“, казваше в такива случаи той — тук вече много прекалявал. Той високо укоряваше, в отсъствието обаче на брат си, тази предизвикателна негова волност и не искаше и да чуе примирителните доводи на сестрата, която му изтъкваше, че пълнокръвието на адвоката и постоянната опасност, на която се той излага да получи апоплектичен удар от горещините, го принуждавали да седи по-леко облечен. Тогава quest’ uomo би трябвало да затваря поне вратата си, възразяваше Алфо, а не да се излага пред погледите на близките си и на distinti forestieri74 така нехайно в това състояние. По-високото образование съвсем не оправдавало такава самонадеяна разпуснатост. Беше повече от ясно, че под този наистина добре подбран предлог тук намираше отдушник известна враждебност на contadino, на човека селянин, срещу образования член на семейството, въпреки че — или тъкмо защото — дълбоко в душата си Алфо споделяше възхищението на всички Манардевци от адвоката, в когото виждаха почти нещо като държавник. Но и възгледите на братята по световните работи също се различаваха в много отношения, защото адвокатът беше по-скоро с консервативни, достойно верноподанически убеждения, докато Алфонсо, напротив, бе свободомислещ, libero pensatore и критикар, настроен бунтарски против църквата, кралската власти governo75, за които твърдеше, че са разкапани от скандална поквара. „Ha capito, che sacco di birbaccione?“ — „Разбра ли каква торба с мошеничества е това?“ — така завършваше обикновено той своите обвинения — много по-речовит от адвоката, който след няколко напразни опита да гракне протестиращо, сърдито се оттегляше зад вестника си.
В семейната къща живееше с безличната си и болнава жена още един братовчед на братята и сестрата, братът на починалия съпруг на госпожа Нела, Дарио Манарди, кротък човек с посивяла брада и селски изглед, който се движеше с помощта на бастун. Но те си готвеха и се хранеха отделно, докато нас седмината — братята, Амелия, двамата постоянни гости и нашата новопристигнала двойка — синьора Перонела хранеше от своята романтична кухня с такава щедрост, която съвсем не отговаряше на скромната цена на пансиона. Предложенията й бяха неизчерпаеми. Защото, след като се справяхме вече с една съдържателна минестра, с пойните птички в полента, със задушеното в марсала, с печеното овнешко или глиганско в сладък сос, а също и с внушително количество салата, сирене и плодове и нашите приятели запалваха за черното кафе цигарите си, тя беше в състояние, щастливо осенена, да предложи с насърчителен тон още някое ястие: „Синьори, а сега мъничко риба?“ Едно пурпурно местно вино, което адвокатът, окашлювайки се пресипнало, пиеше на големи глътки като вода, питие твърде огнено всъщност, за да се препоръчва употребата му два пъти дневно при ядене, ала и твърде пивко, за да се разрежда с вода, служеше за утоляване на жаждата ни. За да си пийнем повечко, падроната ни подсещаше с думите: „Пийнете си! Пийнете си! Fa sangue il vino.