Следобед ние предприемахме хубави разходки, през време на които често се разнасяше весел смях над англосаксонските шеги на Рюдигер Шилдкнап. Ние се отправяхме надолу към долината по обраслите от двете страни с черници пътища — на простор сред грижливо обработената земя с маслинени дървета и лозници, със заградени от стени малки стопанства, в които се влизаше през почти монументални порти. Нужно ли е да казвам колко се чувствувах отново щастлив — вече и без това развълнуван от събирането ми с Адриан — при повторната гледка на това класическо небе, по което през седмиците на пребиваването ни в Палестрина не се появи нито едно облаче, и изобщо при това антично настроение, заляло цялата тази земя, въплътявано понякога ту в изгледа на някой кладенец, ту в живописния облик на някой пастир или пък в демоничната, сякаш Панова глава на някой козел? Адриан, то се знае, само кимаше усмихнат с глава и не без ирония споделяше възхищението на моето хуманистично сърце. Тия хора на изкуството обръщат малко внимание на заобикалящата ги действителност, щом тя няма пряко отношение към света на творчеството, в който те живеят; в нея те виждат само една безучастна, повече или по-малко благоприятна за работата им житейска рамка. Ние гледахме залеза, когато се връщахме към градчето, и другаде такова разкошно вечерно небе аз никога не съм виждал. На западния хоризонт сред море от кармин плуваше маслено гъста ивица злато — нещо съвсем необикновено и толкова хубаво, че тази гледка действително можеше да изпълни душата с весел кипеж. И все пак беше ми малко неприятно, когато Шилдкнап, посочвайки чудесния изглед, извикваше своето „разгледайте онова!“, а Адриан избухваше в благодарния смях, винаги предизвикван от Рюдигеровите духовитости. На мене все ми се струваше, че той се възползуваше от случая, за да се посмее едновременно и над моята и Еленината разчувствуваност и дори над самото прекрасно природно явление.
Споменах вече за манастирската градина над градеца, до която нашите приятели се изкачваха всяка сутрин с чантите си, за да работят отделно на различни места. Те бяха помолили монасите за разрешение да отиват в нея и то им бе дадено благосклонно. Ние често ги придружавахме също нагоре до благоуханната сянка на немного подредената, заградена с ронлива стена градина, но стигнехме ли до самото място, скромно оставяхме приятелите насаме с техните занимания, за да прекараме самички, невидими за тях, както и те, невидими един за друг, разделени от олеандрите, лавровите храсти и жълтугите — нарастващо горещите утринни часове: Елена със своето плетиво, аз — зачетен в някоя книга, доволен и възбуден от съзнанието, че Адриан продължава да композира досам мене своята опера.
На доста разстроения клавикорд във всекидневната стая на двамата приятели той ни изсвири веднъж — за жалост само веднъж през цялото време на престоя ни — някои по-характерни места и няколко цялостни сцени от завършените и почти вече инструментирани за подбран оркестър части от приятната и забавна комедия, наречена „Напразни усилия на любовта“, както се бе казвала пиесата в 1598 година — именно първото действие, включително и явлението в къщата на Армадо, както и някои по-късни откъслечни неща, които беше завършил предварително, преди всичко монолозите на Бирон, на тях той отдавна бе спрял вниманието си — онези в стихове от края на третото действие, както и ритмично свободния в четвъртото — they have pitch’d a toil, I am toiling in a pitch, pitch that defiles77 — с винаги комичното, гротескното и все пак истинско и дълбоко отчаяние на рицаря от своята страст към съмнителната black beauty78, с неговото бясно самоосмиване — By the Lord, this love is as mad as Ajax: it kills sheep, it kills me, la sheep79 — музикално този беше по-сполучлив и от първия. Причината за това беше отчасти тая, че бързата, отривиста, игрословна, кратко изричана проза беше подсказала на композитора акцентировки със съвършено особена карикатурност, но отчасти и тая, че в музиката подчертано повтаряното и вече познатото, духовито или строго напомняното е винаги и с най-внушителна изразност, а също и защото във втория монолог възхитително се напомнят елементи от първия. Това се отнасяше преди всичко до ожесточеното самоохулване на сърцето, поради безумната му страст към „бледоликия вампир с кадифените вежди и две топчици смола вместо очи в лицето“ и особено до музикалната картина на тези проклети любими смолисточерни очи: до една мрачно бляскава, изплетена от звуците на челото и флейтата полулирично-страстна, полугротескна колоратура, която по неудържимо карикатурен начин е изразена и в прозата на мястото „О but her eye, — by this light, but for her eye I would not love her
79
Кълна се, тая любов е безумна като Аякс: тя убива овни убива и мене — овена (англ.). — Б.пр.