Не подлежи на съмнение, че странно настойчивото и при това ненужно, драматически малко оправдано характеризиране на Розалина като безпътна, невярна, опасна жена — образ, който се добива само от изказванията на Бирон, докато в самата комедия тя е представена всъщност само като дръзка и шеговита личност — не подлежи на съмнение, казвам, че това характеризиране произтича от упорития, незачитащ художествената правда стремеж у поета да даде израз на свои лични преживявания и независимо дали е на място, или не, да отмъсти в поезията си за тях. Розалина, както влюбеният неуморно я описва, е мургавата дама от втория сонетен цикъл, придворната дама на Елизабета, любимата на Шекспир, която го мамела с младия му приятел и онова „мъничко меланхолно стихоплетство“, с което Бирон излиза на сцената, за да произнесе своя монолог в проза — „Well, she has one o’my sonnets already81“ — е едно от онези, които Шекспир отправя до матово бледата красавица. Защото от къде на къде ще се обръща Розалина към твърде устатия и всъщност весел Бирон от пиесата с такъв афоризъм:
Не пламва тъй безумно млада кръв, като у зрял събудената стръв.
Та той е млад, съвсем не може да се нарече „зрял“ и по никой начин не е лицето, което би могло да даде повод за размишления от рода на тези, че било жалко, когато мъдрите се превръщат в глупци и влагат всичките си духовни сили, за да придадат на глупостта си привидността на нещо ценно. Така, както е обрисуван от Розалина и приятелките й, Бирон съвсем не отговаря на ролята си: той не е вече Бирон, а Шекспир в неговата нещастна любов към мургавата дама и Адриан, който носеше винаги със себе си едно джобно английско издание на сонетите — това архистранно трио на поета, приятеля и любовника — още от самото начало си беше поставил за цел да съгласува в творбата си характера на своя Бирон с тъкмо това ценно за него място в диалога и да създаде за този герой такава музика, която — в съответствие с карикатурния стил на цялото произведение — да го представя като „зрял“, духовно значителен и наистина жертва на една срамна страст.
Това беше хубаво и аз искрено го похвалих. Впрочем какво ли не даваше и иначе основание за похвала и радостно изумление сред онова, което той ни изсвири! Можеха напълно да се отнесат и до него думите, които ученият буквояд Холоферн казва за себе си:
„Дарбата, която притежавам, е проста, проста! Един лудешки, чудноват ум, пълен с форми, фигури, образи, предмети, идеи, явления, импулси, асоциации. Те се зачеват в утробата на паметта, развиват се в лоното на pia mater82 и се раждат с назряването на случая.“
Delivered upon the mellowing of occasion. Чудесно! По съвсем незначителен, несериозен повод поетът дава ненадминато по изчерпателност описание на артистичния дух и човек, без да ще, беше склонен да го отнесе и към този тук дух, който се бе заел да пренесе сатиричната младежка творба на Шекспир в сферата на музиката.
Нужно ли е при това съвършено да премълчавам, че лично аз се чувствувах малко нещо обиден и наскърбен от подигравките над изучаването на античността, представяно в пиесата като аскетичен педантизъм? За окарикатуряването на хуманизма имаше вина не Адриан, а Шекспир — той именно утвърждава чудатия ред на идеи, в който понятията „образованост“ и „варварство“ играят толкова странна роля. Образоваността била духовно монашество, дълбоко презираща живота и природата учена свръхизтънченост, която виждала тъкмо в живота и природата, в непосредствеността, човечността, чувството — варварство. Дори Бирон, който се застъпва за природата пред превзетите заговорници от Академовата градина, приема, че „говорил много повече в полза на варварството, отколкото в защита на ангела на мъдростта“. Наистина този ангел бива осмян, но само поради комизма на ситуацията, защото „варварството“, в което съюзниците изпадат, като се влюбват и започват заслепено да възпяват в сонети предмета на любовта си, „варварство“, дошло да ги накаже за лицемерния им съюз, е също тъй само един духовито стилизиран шарж, подигравка над любовта, и музиката на Адриан достатъчно се погрижваше в края на краищата чувството да не се представя в по-добра светлина, отколкото е представено и дръзкото му отричане. А тъкмо музиката, смятах аз, беше призвана поради самата си природа да ни извежда от сферата на абсурдната изкуственост на свобода, в света на природата и човечността. Но тук тя се въздържаше от подобно въздействие. Това, което рицарят Бирон нарича „варварство“, именно спонтанността и естествеността, не празнуваше и в музиката никакви триумфи.
80
О, какви очи — какъв блясък, ако не бяха тия очи, аз нямаше да се влюбя в нея (англ.). — Б.пр.