В техническо отношение музиката, която моят приятел твореше, бе във висша степен удивителна. Отхвърляйки всякакво разточителство в средствата, той искаше най-напред да състави партитура само за класически Бетховенов оркестър и единствено заради комично-помпозната фигура на испанеца Армадо въведе в своя оркестър втора двойка корни, три тромбона и една бас-туба. Но всичко беше в строг камерен стил, тънка, филигранна работа, мъдра гротеска в тонове, комбинативно-хумористична, богата с хрумванията на една изтънчена шеговитост, така че преситеният от романтична демокрация и демагогско морализиране любител на музиката, който би желал вече едно изкуство заради самото изкуство, едно нечестолюбиво — или честолюбиво в изключителен смисъл изкуство за познавачите и хората на изкуството, би трябвало да почувствува възхищение от тази съсредоточена в себе си и напълно хладна езотерика — която обаче, като езотерика, всячески се надсмиваше в духа на пиесата сама на себе си и стигаше пародийно до преувеличения, а това вече примесваше и капчица печал, зрънце безнадеждност във възхищението.
Да, възхищение и печал обземаха едновременно по странен начин слушателя при тази музика. „Колко хубаво — казваше сърцето — моето поне си казваше тъй и колко тъжно!“ Защото това възхищение се отнасяше до едно шеговито-меланхолно майсторско постижение, до един наистина героичен интелектуален подвиг, до едно невероятно усилие, даващо си вид на шеговита пародия, което аз не бих могъл да определя иначе, освен като го нарека „никога неотслабваща, всякога напрегната главоломна игра на изкуството до предела на невъзможността“. А това именно навяваше печал. Но възхищение и тъга, възхищение и тревога — не е ли това почти определението на любовта? Болезнено напрегната любов към него и към всичко негово — това беше чувството, с което слушах музиката на Адриан. Аз не бях в състояние много нещо да кажа; Шилдкнап, който винаги се проявяваше като много добра, възприемчива публика, коментираше чутото много по-уместно и по-интелигентно от мене, а аз и след това, докато се хранехме, седях като замаян, вдълбочен в себе си на трапезата у Манарди, обзет от чувства, от които музиката, която току-що бяхме чули, така напълно се изолираше. „Bevi, bevi!83 — ми казваше през това време домакинята. — Fa sangue il vino.“ А Амелия движеше лъжицата насам-натам пред очите си и мърмореше: „Spiriti… Spiriti?…“
Тази вечер беше вече една от последните, които моята добра жена и аз прекарахме в оригиналната битова рамка на приятелите. Подир няколко дни, след триседмичен престой, ние трябваше да я напуснем, за да поемем обратния път към Германия, докато те още месеци наред, дори и след настъпването на есента, щяха да останат верни на идиличната равномерност в своя живот между манастирската градина, семейната трапеза, маслено-златните залези в Кампаня и каменната работна зала, където при светлината на лампата, прекарваха вечерите в четене. Така бяха прекарали те миналата година цялото лято, а и през зимата техният живот в града не се бе отличавал съществено от този тук. Бяха живели на Via Tore Argentina, недалеч от Teatro Costanzi и Пантеона, на третия етаж, у хазяйка, която им приготвяше сутрешната и следобедната закуска, а обядваха в една съседна тратория срещу месечен абонамент. В Рим ролята на палестринската манастирска градина бе играл паркът на вила Дориа Панфили, където те през топлите пролетни и есенни дни идваха да работят край един красиво оформен водоскок, към който от време на време пристъпваше да се напие някоя крава или пуснат свободно на паша кон. Адриан рядко пропускаше следобедните концерти на градския оркестър на Пиаца Колона. Понякога вечерите се посвещаваха на операта. Но обикновено ги прекарваха в игра на домино при чаша горещ портокалов пунш в тихия ъгъл на някое кафене.
Те не общуваха с никого — или почти с никого, уединението им в Рим беше почти така пълно, както и в Палестрина. Немския елемент избягваха съвършено — Шилдкнап особено побягваше мигновено, щом някой звук на родната реч стигнеше до слуха му: той беше в състояние дори да скочи от омнибуса, от железопътния вагон, ако в него се окажеха „germans“. Но при техния уединен или по-право двуединен живот рядко се случваше да направят и местни запознанства. През зимата бяха канени два пъти у една покровителствуваща изкуството и артистите дама с неопределен произход, мадам дьо Кониар, до която Рюдигер Шилдкнап носеше препоръчително писмо от Мюнхен. В нейното жилище на Корзо, украсено с надписани фотографии в плюшени и сребърни рамки, те се срещаха с международна артистична тълпа, с хора от театъра, художници, музиканти, поляци, унгарци, французи, а също и италианци, с които по-късно вече никога не се виждаха. От време на време Шилдкнап се разделяше с Адриан, за да обикаля разни кръчмици с малвазийско вино, да прави излети до Тиволи или да пие евкалиптова ракия при трапистите на Кватро Фонтане с попаднали му в ръцете по взаимна симпатия млади англичани и за почивка от съсипателните трудности на преводаческото изкуство да си побъбри nonsense с тях.