С една дума, както в града, така и в самотата на планинския градец и двамата водеха напълно откъснат от света живот на изцяло погълнати от грижите около работата си хора. Така поне би могло да се нарече тяхното състояние. Но дали да кажа, че за мен лично сбогуването с дома Манарди, колкото и неохотно да съм се разделял винаги с Адриан, сега все пак бе свързано с известно скрито чувство на вътрешно облекчение? Като казвам това, длъжен съм да посоча и причината за подобно чувство, но трудно бих могъл да сторя това, без да представя себе си, а също и другите в малко смешна светлина. Истината е: в една определена точка, in puncto puncti, както обичат да казват младите, аз бях сред обитателите на дома едно донякъде комично изключение бях, така да се каже, по начина на живот не в тон с останалите, а именно в положението си на съпруг, заплащащ своята дан на това, което полуизвинително, полувъзвеличено наричаме „природа“. Никой друг не вършеше това в къщата-крепост на стръмната улица. Нашата превъзходна домакиня госпожа Перонела беше от дълги години вдовица, а дъщеря й Амелия бе едно несмислено дете. Братята Манарди, адвокатът и земеделецът, изглеждаха закоравели ергени и дори можеше да се допусне, че не бяха се докосвали никога до жена. Там беше и братовчедът Дарио, побелял и кротък човек, със своята дребна, болнава женица, но тази двойка се предаваше без съмнение на удоволствия от съвършено невинен характер. Там бяха най-сетне Адриан и Рюдигер Шилдкнап, ала и те месец след месец постоянствуваха в познатия ни вече техен спокоен и строго еднообразен живот, който не се различаваше от този на монасите в съседния манастир. Можех ли аз, обикновеният семеен човек, да не изпитвам при това положение известно стеснение и потиснатост?
За особеното отношение на Шилдкнап към широкия свят на примамливите възможности и за неговата склонност да се скъпи по отношение на това богатство вече говорих. В това обстоятелство аз виждах ключа за разбиране на неговия начин на живот, то ми служеше за обяснение на не твърде понятния иначе за мене факт, че той смогваше така да живее. Случаят с Адриан беше вече съвсем друг — макар и да съзнавах, че общността на това целомъдрие беше всъщност основата на тяхното приятелство или, ако тази дума отива твърде далече, на техния задружен живот. Допускам, че не съм успял да утая от читателя донякъде своята ревност заради отношенията на силезиеца с Адриан затова нека изясня тук, че тъкмо това сходство, това свързващо ги въздържане беше в края на краищата причината за тая моя ревност.
Ако Шилдкнап живееше, така да се каже, като потенциален женкар, Адриан — в това не се съмнявам — от завръщането си от Грац или по-право от Пресбург водеше живот на светец — впрочем какъвто бе водил и дотогава. Но аз потръпвах при мисълта, че оттогава, от оная прегръдка, от неговото кратковременно заболяване и загубата на лекарите му през време на болестта, целомъдрието на Адриан идеше не вече от етоса на чистотата, а от патоса на омърсеността.
В неговото държане винаги беше имало нещо от „Noli me tangere84“ — това аз знаех неговото отбягване на всякаква по-голяма физическа близост с хората, на всякакво завиране един другиму в изпаренията, на телесното докосване — ми беше добре известно. Той бе в пълния смисъл на думата човек на „отбягването“, на страненето, на въздържаността, на дистанцията. Физическите прояви на сърдечност бяха съвършено несъвместими с природата му твърде рядко се случваше дори да се ръкува, а и това вършеше тогава някак набързо. По-ясно от всякога това качество се проявяваше по време на последното ни съжителство през този престой аз имах чувството, едва ли бих могъл да кажа защо, като че ли това „Не ме докосвай“, това „Стой на три крачки от мен!“ беше променило донякъде своя смисъл, сякаш с това той отхвърляше не толкова някакви очаквания по отношение на него, колкото отбягваше и се опасяваше от обратни очаквания — с което бе свързано очевидно и въздържането му от жените.