Знаеш ли нещо, мълчи. И аз си мълча. Премълчавам всичко това тук върху нотната хартия, докато моят другар in eremo85, с когото обичам да се смея, се поти там в залата над translation86 от милия чужд език на омразния роден. Мисли, че композирам, и ако би ме видял, че пиша думи, ще си помисли, че и Бетховен е правил същото.
Пролежах целия ден — какво болезнено същество! — с проклетото главоболие на тъмно, при постоянно гадене и многократни повръщания, както винаги при по-тежки пристъпи, но надвечер неочаквано почти изведнъж ми олекна. Можах да задържа супата, която майка Манарди ми донесе („Poveretto“87), сетне изпих, вече добре разположен, една чаша от червеното („Bevi, bevi!“) и отведнъж се почувствувах толкова сигурен в себе си, че си позволих дори една цигара. Можех и да изляза, както се бяхме уговорили предния ден. Дарио М. желаеше да ни въведе долу в клуба на пренесткия елит, искаше да ни представи, да ни покаже помещенията, билярдната, читалнята. Не ни се щеше да обидим добрия човек и му обещахме да отидем, но да изпълни обещанието трябваше само Ш., тъй като аз се извиних с главоболието си. Подир pranzo88 той се помъкна кисел без мене заедно с Дарио надолу по улицата към гражданеещите се селяни, а аз останах в къщи.
Седях сам в залата с гръб към прозорците, закрити с капаци, пред мен беше цялото дълго помещение, и при светлината на лампата четях мислите на Кйергегор за Моцартовия Дон Жуан.
Изведнъж чувствувам, че ме пронизва страшен студ, сякаш седя през зимата в отоплена стая и някой неочаквано е отворил прозореца към външния мраз. Но студът не идваше откъм гърба ми, където са прозорците, а ме облъхва отпред. Вдигам очи от книгата, поглеждам в залата, виждам, че Ш. трябва да се е върнал вече, защото не съм сам: някой седи в здрача на канапето, което е до масата със столовете недалеч от вратата — приблизително в средата на помещението, където сутрин закусваме, — седи в ъгъла на канапето, метнал крак връз крак, но това не е Ш., това е някой друг, по-дребен от него, далеч не тъй представителен и изобщо доста просташки на вид. А студът продължава да ме пронизва.
— Chi е costa!89 — викам аз с някаква буца в гърлото и се надигам, стиснал ръчките на стола, така че книгата от коленете ми пада на пода. В отговор чувам спокойния, бавен глас на другия, един сякаш школуван глас с приятен носов резонанс:
— Говори си спокойно на немски! Карай на чист немски език без всякакви усуквания и превземки. Аз го разбирам. Той си е любимият ми език. Понякога разбирам изобщо само немски. Впрочем вземи си палтото, сложи си шапка и се увий с одеялото. Ти зъзнеш. Не чакай да ти затракат зъбите, гледай да не простинеш.
— Кой се обръща на „ти“ към мене? — питам аз разядосан.
— Аз — казва той. — Аз, ако ми позволиш. Ах, ти казваш тъй, защото не се обръщаш към никого на „ти“, дори не и към твоя хуморист, джентълмена, като изключим приятеля от детинство, твоя верен другар, който те назовава по име, но не и ти него? Добре де, добре. Нашите отношения са такива, че можем да си говорим на „ти“. Хайде! Няма ли да облечеш нещо по-топло?
Вглеждам се в полумрака, гневно го преценявам. Човек доста пустал, далеч не толкова едър, колкото Ш., по-дребен и от мене — с каскет, кривнат на едната страна, от другата се подава, от слепите очи нагоре, червеникава коса, мигли червеникави на също зачервени очи, лицето бледо, носът малко извит, закривен надолу върху фланелка с напречни резки карирано сако с прекалено къси ръкави, от които стърчат ръце с недодялани пръсти противно тесни панталони и жълти, вехти обувки, които отдавна не могат вече да се лъснат. Един сутеньор, един държанец. И с глас, с изговор на актьор.
— Хайде де! — повтаря той.
— Преди всичко искам да зная — казвам аз с едва овладян трепет — кой си е позволил да се вмъкне тук и да седне в стаята ми.
— Преди всичко — повтаря той. — Това „преди всичко“ не беше лошо. Но ти си прекалено чувствителен към всяко посещение, което смяташ за неочаквано и нежелателно. Та аз не идвам да те водя на прием или да ти се подмилквам, за да те замъкна на някоя музикална вечерника! Дошъл съм да поговоря с тебе по една работа. Няма ли да си вземеш някоя дреха? Какъв ти разговор, когато зъбите тракат.
Постоях няколко секунди, без да го изпускам от поглед. А студът, който се носи от него, ме реже, сковава и в лекото си облекло аз се чувствувам незащитен, почти гол. И приех. Наистина ставам и влизам в първата врата вляво, където е моята стая (другата е пак от същата страна, малко по-нататък), вземам от долапа зимното палто, което обличам в Рим, когато духа трамонтана, и което бях взел със себе си, защото не знаех къде да го оставя слагам и шапката, грабвам пътното одеяло и така екипиран, се връщам на мястото си.