Аз. — Dicis et non est.90 Да не искате да изкарате, че седите пред мене на канапето и ми говорите оттам на този Кумпфов език в немски старинен дух? Тъкмо тук, в тая романска страна, където сте напълно извън вашата сфера и съвършено непопулярен, вие искате да ме посетите? Каква абсурдна липса на стил! В Кайзерсашерн по бих ви приел. Във Витенберг или Вартбург, и дори в Лайпциг бихте били за мене по-достоверен. Но не и тук под това езическо-католишко небе!
Той (клати глава и цъка угрижено с език). — Ц, ц, ц, все това съмнение, все това недоверие в себе си! Ако ти би имал смелостта да си кажеш: „Където съм аз, там е и Кайзерсашерн“, всичко щеше изведнъж да се окаже на мястото си и тогава нямаше да има нужда господин естетикусът да въздиша заради липсата на стил. Да му се не види! Ти би бил хиляди пъти прав, ако така си кажеш, но за това на тебе ти липсва кураж или само се правиш, че ти липсва. Самоподценяваш се, приятелю мой — подценяваш и мене, като ме ограничаваш така и ме изкарваш някакъв немски провинциалист. Наистина аз съм немец, ако щеш, кореняк немец, но в стария, по-добър смисъл, сиреч от все сърце космополит. Ти тук ме отричаш, без да държиш сметка за стария немски копнеж и романтично влечение към странствуване, към тая прекрасна земя Италия! Немец, значи, допускаш да бъда, а това, че и аз по Дюреровия пример бих могъл да закопнея за слънчице, това право господинът не ми признава, макар че, като оставим настрана слънцето, аз имам тук неотложна работица с едно изтънчено божие създание…
Тук вече ме обзе такова неизразимо отвращение, че цял потръпнах. Впрочем причините за това мое потръпване не бяха съвсем ясни; възможно беше потръпването да се дължеше едновременно и на студа, тъй като мразовитото течение откъм посетителя внезапно се засили, така че проникваше през палтото до самите ми кости. Раздразнен, аз запитах:
— Не можете ли да спрете с това безобразие, с това ледено течение?!
Той (в отговор). — За жалост, не. Съжалявам, че не мога да ти услужа в това отношение. Такъв съм си аз — студен. Иначе как щях да издържа и да се пригодя към мястото, където живея?
Аз (неволно). — Искате да кажете, в пъкъла и неговия вертеп?
Той (изсмива се като погъделичкан). — Отлично казано! Грубичко, шеговито, по немски! Но има и много други хубави названия, патетично-научни, които господин бившият богослов, разбира се, знае, като например career, exitium, confutatio, pernicies, condemnatio и тъй нататък. Но простодушно немските, смешните — то е вече по-силно от мене, — те ми са най-драги. Впрочем да оставим засега настрана мястото и неговите свойства! Аз чета по лицето ти, че се каниш да ме запиташ по това. Но то са далечни, бъдни неща, те съвсем не са ни припарили — ще ми простиш шегата с припарването, нали? — дотогава има време, много дълго, почти неизмеримо време — времето е най-доброто и действителното нещо, което даряваме, нашият дар е пясъчният часовник и мястото, през което червеният пясък се сипе, е толкова тясно, струйката е толкова тъничка, окото съвсем не долавя намаляването на количеството в горния съд, едва съвсем накрая пясъкът изглежда да тече бързо и че е текъл бързо, но дотогава, при тая тъничка струйка, има още толкова време, че по това не си и заслужава да се приказва и мисли. Само че часовникът е вече поставен, все таки пясъкът вече тече и по това аз бих желал да се разберем с тебе, драги.
Аз (доста язвително). — Стига с този ваш Дюрер — най-напред „копнеж по слънчице“, а сега пясъчният часовник на Меланхолията. Няма ли да дойде накрая и магическият квадрат? Вече съм готов за всичко, с всичко свиквам. Свиквам, и с вашето безсрамие да ми говорите на „ти“ и да се обръщате към мене с „драги“, макар че това всъщност ми е особено противно. Собствено и аз казвам на себе си „ти“ — което навярно обяснява защо и вие така ми казвате. Според това, което твърдите, аз разговарям с черния Кесперлин — Кесперлин, това е Каспар, от което следва, че Каспар и Самиел са едно и също лице.
Той. — Пак ли започваш?
Аз. — Самиел. Наистина смешно! А къде е твоето до-минорно фортисимо от струнни тремоли, дървени духови и тромбони, остроумното детско плашило за романтичната публика, което изскача от бездната на фа-диез-минор тъй, както и ти от скалата?91 Чудно ми е, че не го чувам!
91
Намек за музиката във втората сцена от второто действие на операта „Вълшебният стрелец“ от Вебер. — Б.пр.