Той. — Остави това. Ние имаме и много по-интересни инструменти и един ден ти ще ги чуеш. Ще ти посвирим с тях, когато бъдеш достатъчно зрял да ги чуеш. Всичко е въпрос на зрелост и време. Тъкмо по това бих искал да поговоря с тебе. Но Самиел — тая форма е глупава. Аз съм наистина за народното, но Самиел — това е същинска глупост, тая поправка в името я измисли Йохан Балхорн от Любек. Истинското ми име е Саммаил. А знаеш ли какво значи Саммаил?
Аз (мълча намусен).
Той. — Знаеш ли нещо, мълчи. Харесва ми твоят такт, с който предоставяш на мене превода. Саммаил на немски ще рече „Ангел на отровата“.
Аз (през зъби, които едва сдържам да не тракат). — Ха, как не, точно такъв! Същински ангел — без разлика! Знаете ли вие как изглеждате? Просташки е много слабо казано. Изглеждате като някаква безочлива отрепка на обществото, като мъжка проститутка, като държанец-бандит, такъв е вашият вид, в който сте счели за добре да ме навестите — и съвсем не на някакъв ангел!
Той (оглежда се, разперил ръце). — Как, как? Какъв ти изглеждам? Не, наистина, добре направи, че ме попита дали знам как изглеждам, защото, вярно е, това аз не зная. Или по-право, до днес не го знаех и едва сега ти ме накара да го забележа. Уверявам те, аз не обръщам никакво внимание на външността си, изоставил съм я, така да се каже, да бъде каквато си ще. Моят изглед е чиста случайност или по-скоро той зависи от обстоятелствата, без самият аз да му отдавам някакво значение. Нагаждане, мимикрия, ти поне знаеш този маскарад, тази игра на криеница у майката природа, чийто език винаги се подава от ъгълчето на устата. Но ти, драги, недей да мислиш, че тази криеница, за която аз си давам толкова сметка, колкото и пеперудата-лист, ти вече недей да мислиш, че тя се отнася и до тебе, та да ми се разсърдиш за това! И все пак трябва да признаеш, че от друга страна, в друга една област, тя и при тебе си има своето съответствие — в оная област, където ти, макар и предупреден, си лепна нещо, в областта на твоята прелестна песен с буквения символ — о, наистина много умно направено, бих казал дори — вдъхновено:
Великолепно!
Наистина талантливо. Това именно ние навреме забелязахме и затова отрано не те изпускаме от поглед — ние видяхме, че твоят случай решително си струва труда, че това е случай извънредно благоприятен, от който с малко от нашия огнец отдолу, с малко подгряване, въодушевяване и опияняване би могло да излезе нещо блестящо. Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца му дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота? Струва ми се, че той беше рекъл нещо такова. И с право. Даровит, но скован е немецът — даровит достатъчно, за да се ядосва над своята скованост, но — насвятка ли се здравата — и да я преодолява. Ти, драги, добре знаеше какво ти липсваше и постъпи по всички правила, когато предприе онова свое пътуване и си навлече, salva venia92, френската болест.
— Млъкни!
— Млъкни? Я гледай, това е вече напредък от твоя страна. Ти почна да се загряваш. Най-сетне изоставяш учтивото множествено число и ми казваш „ти“, както подобава между хора, които вече са се разбрали и договорили — сега и вовеки веков.
— Млъкнете!
— Да млъкна? Ами че ние мълчим вече пета година, а все трябва някой ден да се сприкажем и разберем — изобщо, пък и по интересното положение, в което ти се намираш. По това, разбира се, би трябвало да се мълчи, но не и между нас дълго време, щом пясъчният часовник е вече поставен и червеният пясък започнал да се сипе през тесничкото отверстие, о, засега само започнал! Долу няма още почти нищо в сравнение с горното количество — ние даваме време, продължително, необхватно време, за неговия край съвсем няма защо да се мисли, дълго още няма защо да се мисли, засега няма защо да се бере грижа дори за момента, в който човек би могъл да почне да се замисля за края, в който би могъл да си каже: „Respice finem93“, защото това е колеблив момент, зависещ от случая и темперамента, и никой не знае кога ще настъпи той и колко време ще има сетне до края. Много остроумно и превъзходно устроено: неопределеността и произволността на момента, от който започваш да мислиш за края, щастливо замъгля и момента на предрешения край.
— Празни брътвежи!
— Е, на тебе не може да се угоди. Дори и на психологичните ми разсъждения отговаряш с грубости, въпреки че сам на твоя Сион нарече веднъж психологията симпатична, неутрална среда, а психолозите — най-правдолюбивите хора. Аз съвсем не приказвам глупости, като говоря за даденото време и за предрешения край, напротив, говоря ти точно по въпроса. Навсякъде, където пясъчният часовник е вече сложен и времето дадено, необходимото, но определено време с предрешения край, ние сме там на линия, там нашата работа преуспява. Ние продаваме време — да речем, двайсет и четири години — кой може да ги обхване? Малко ли е това? Някой може да живее като скот и пет пари да не дава, може да смайва като велик маг света със сатанинските си деяния; някой може все повече да забравя сковаността си и здравата опиянен, да превишава ако ще би и собствения си ръст, без да се отчуждава при това от себе си, а, напротив, да е и да си остава все той самият, само че постигнал с половината бутилка шампанско естествената си висота той може в това пияно самоупоение да вкусва всички наслади на едно почти непоносимо блаженство и с повече или по-малко основание да е убеден, че такова блаженство не е имало от хилядолетия, така че да се смята в известни моменти на възбуда едва ли не за някакъв бог. Кому при това ще дойде на ум да се загрижва за момента, в който ще почне да мисли за края? Само краят е наш, само накрая е и той наш и това трябва да бъде договорено, и то не само мълком, колкото иначе тихомълком да става то, а изрично и ясно.